В продължение на близо пет века, българският народ съществува без своя държавност и без свои собствени въоръжени сили. Народ, който има така добре изразени и трупани с векове традиции във военното дело обаче не може да седи мирно. В продължение на над 400 години, български доброволчески и наемнически части се сражават в редиците на околните държави, било то в името на някаква кауза или с цел лично обогатяване. До скоро за тази страна от българската история не се говореше много, а народът ни бе разглеждан като латентен сегмент от многообразното османско общество.
В действителност, българите са пълнокръвен участник в динамичните социални процеси на тогавашна Европа. Вече е известно за значителната търговска диаспора, за общността от образовани интелектуалци, които завършват водещите университети на Стария континент, както и за остатъците от българската аристокрация, които надживяват Второто българско царство с векове. Закономерно е да се заговори и за военната история на българите в отсъствието на българска държава.
В рамките на следващите няколко страници ще представя кратък обзор на основните известни епизоди, в които български части се сражават в редиците на околните държави. Тази информация следва в бъдеще да бъде допълнена от специалистите по Възрожденска история чрез задълбочено проучване на архивите на Австрия, Унгария, Османската империя, Русия и Дунавските княжества.
Българите в османската армия
Основната тема табу в нашата популярна историография е присъствието на българи в османските въоръжени сили. Причината за това е, че обществените нагласи към историята ни продължават да се диктуват от тълкувания, наложени от тоталитарната историография. Тезите, на които се базират тези остарели схващания са плод на прекомерната хиперболизация на дадени исторически факти и процеси с цел преследване на тесните политически интереси на управленския елит.
Присъствието на български войски в османската армия се осъществява по няколко направления. Първото и най-популярно са еничарите. Между 1420 и 1535 г., около 1/5 от всички еничари са българи. Става дума за момчета, събирани чрез т.нар. кръвен данък на ок. десетгодишна възраст. Впоследствие те биват настанени като прислуга в турски домакинства в Мала Азия, където в продължение на една-две години се обучават на езика и религиозните нрави, след което се изпращат в дворцовото военно училище (Ендурун), където всички кадети (аджеми оглани) преминават военно обучение, паралелно с някои базови светски и религиозни дисциплини.
Онези от тях, които се отличат в хода на обучението биват въведени в дворцовата или военната администрация, докато останалите се превръщат в редови войници. На възраст ок. 15-16 години, тези младежи се пращат на гарнизонна служба по различните краища на империята, където да преминат последен етап на фактическо военно обучение, след което около пълнолетие вече влизат като редови капъкулъ в регистрите на „Оджака“.
Противно на наложения мит, по-голямата част от тези момчета не забравят нито своя роден край, нито етническия си произход. Впрочем, никъде в практиката на тяхното обучение не съществува специфично изискване за такова заличаване на миналото. Запазени регистри свидетелстват, че впоследствие мнозина еничари от всички балкански етноси са се свързвали със своите семейства, оказвали са финансова помощ и дори са участвали в спорове за преразпределение на наследство на имоти. От друга страна, актът на откъсване на детето от неговото семейство и род е изключително жесток и неговото негативно влияние върху народа не бива да бъде подценяван или пренебрегван.
От гледна точка на конкретната военна служба, през посочения период, еничарите се сражават в абсолютно всички завоевателни походи на Османската империя и фактически изнасят на свой гръб най-сериозните кампании и сражения. Именно на тях Портата дължи завземането на множество територии в Европа, Азия и Африка, както и редица паметни победи срещу някои от най-силните и опитни опоненти в онази епоха. В този смисъл, българите-еничари изиграват своята съществена роля за успехите, постигнати от армиите на Портата.
След 1535 г., еничарският корпус започва да се попълва все по-често с деца от мюсюлмански произход, които доброволно постъпват в редиците на оджака. Това намалява бремето на кръвния данък върху християнското население, но и води до постепенно и неотклонно снижаване на бойните качества на еничарския корпус. Дисциплината и строгостта, с която са третирани помохамеданчените, но подчертано чужди в етнически план деца са заменени с далеч по фриволно отношение към турските набори, много от които са пряко свързани с водещи административни, военни и търговски фамилии. През целият XVII век броят на взетите на служба християнски младежи остава незначителен, а последният набор сред православното население на Балканите от началото на XVIII век събира общо 150 деца от българските, сръбските и гръцките земи.
Освен на базата на кръвния данък, българите участват в османските военни кампании и в рамките на специализираните социални категории. Войнуците често не просто охраняват обоза и пътищата, по които преминава на османска армия, но и изпълняват задачи по отбрана на тила и разузнаване. В пограничните области, т.нар. пандури охраняват по-малките крепости, успоредно с армейските гарнизони. По поречието на Дунав имало гарнизони, в които охраната се поема изцяло от християнски части – власи и българи.
Едновременно с това не бива да се пренебрегва и логистиката, в която българското население играе ключова роля – снабдяване с дрехи, храна, припаси, строителни материали, оръжие, барут за армията и т.н. Успоредно с тези регулирани от закона форми, в османската армия българите служат и като доброволци в корпуса на т.нар. левенди. Става дума за наемащи се за една-две години мъже, които се сражават като допълнение към войските на провинциалните управители (санджакбейове).
Тези бойци използвали огнестрелно оръжие и на бойното поле допълвали еничарската пехота. Употребата им става масова след 1593 г. и отчаяните за човешки ресурс паши не подбират особено дали записалите се доброволци са мюсюлмани или християни. Впоследствие мнозина левенди, неполучили редовна плата във войската, се заемат с разбойничество и така се превръщат в основа на т.нар. хайдушко движение – оттам и простото обяснение на въпроса от къде идват бойните умения на хайдутите.
Записването на българи в служба на османската армия продължава и през XIX век, когато например корпуса на полския емигрант княз Михаил Чайковски (Садък паша), в който голяма част от кавалерията се състои от българи-доброволци от Добруджа, които в последствие действат за кратко срещу изтеглящите се руски войски по време на Кримската война (1853-1856г.).
Българите на руска служба
Най-популярният „работодател“ на българските бойци през разглеждания период е Русия. Въпреки това, отвъд историята на Опълчението, малко се говори за останалите бойни части, организирани на базата на български доброволци.
Първото българско бойно подразделение в руската армия е създадено през 1737 или 1738 г. от фелдмаршал Бурхад фон Миних. Става дума за един хусарски полк от 400 души (събрани от различни части на Балканите), командвани от български офицер – полковник Стоянов. В частта служи и неговият син подпоручик Стоянов, като и двамата са отличени с медали за храброст за своята служба през лятото на 1738 г., когато българите на два пъти участват в разгрома на османо-татарски конни отряди на територията на днешна Молдова. Впоследствие (1759г.) на базата на този хусарски полк ще се създадат два самостоятелни български полка (т.нар. Български и Македонски), които съществуват до средата на 80-те години на XVIII век. Тогава императрица Екатерина ликвидира „етническите“ подразделения в руската кавалерия и я преструктурира в полкове, базирани в конкретни селища и области. Българите попадат в Оливополския хусарски полк, редом със сръбските части.
През 1811 г., във връзка с навлизането на руските войски в Мизия и създалото се масово въоръжено движение сред българите, руският командир на Дунавската армия – Михаил Кутузов, постановява да се създаде самостоятелна българска военна част, наречена Земска войска. Тя се набира сред доброволци от онези българи, които временно се преселват северно от Дунав в хода на войната от 1806-1811г. между Русия и Османската империя. Броят им е ок. 3 500 души, като парите, провизиите и дрехите за частта са дарени от самите български емигранти. Забележителното е, че на всеки 5-6 изселници, понесли малкото, което имат на гръб, българите организират по един въоръжен боец, който отива на фронта. В хода на успешните действия от 1811 г., нашите предци се сражават в ключовите сражения по поречието на р. Дунав, най-важните при Русе и Калафат, след което отбраната на Силистра е изцяло поверена на български гарнизон от 500 бойци. Фактически, това е първият освободен от българите град в историята на Руско-турските войни.
Земската войска е разпусната след края на войната, а над 400 от доброволците остават в руската армия и се сражават, отличавайки се с храброст и войнски умения по време на военните действия срещу Великата армия на Наполеон. По време на следващата Руско-турска война (1828-29г.), българите отново сформират доброволчески корпус от над 3 000 души, който се сражава като тилова поддръжка на руските войски и води успешни военни действия срещу кърджалийски и други разбойнически банди, изпратени от османците да тормозят руските логистични маршрути.
През Кримската война, българите сформират нов доброволчески корпус – т.нар. волентири. Те наброяват над 4 500 души, а въоръжението им е подсигурено от българските емигрантски организации. Волентирите са и първото българско доброволческо подразделение, което има собствено знаме. Подобно на земската войска и корпусът от 1828-29г., волентирите също сами избират преките си офицери чрез гласуване на войниците по подразделения. Така, демократичните традиции сред българите фактически се зараждат седем десетилетия преди създаването на българската държава.
В хода на Освободителната война, разбира се, със слава се покрива Българското Опълчение. То е и най-голямото по численост доброволческо войнство, организирано от българите в отсъствието на собствена държава – ок. 12 000 души преминават през редиците на Опълчението в хода на войната. Излишно е да разказваме тук за Шипка, Стара Загора и минаването на Балкана (бел. ред. – материали за тези сражения може да откриете в сайта). Българите плащат с кръвта си своята свобода и я заслужават, противно на всеки, който смята че ни е дадена даром.
Българите в борбите на другите балкански народи против османците
Успоредно с участието на български войски в редовете на Османската империя и Русия, нашите предци се включват активно и в борбите за национална независимост на съседните народи. От започването на Първото сръбско въстание насетне, български доброволци се сражават редовно в борбите на православните ни съседи – сърби, гърци и румънци. В този смисъл, нашият народ изиграва ключова роля за постигането на политическа независимост на голяма част от балканските народи – роля, която и до сега често е пренебрегвана от потомците на Караджордже Петрович и Йоанис Каподистриас.
В рамките на Първото сръбско въстание, българите организират множество чети, които действат в подкрепа на сръбските сили източно от р. Морава. Бойните действия в Браничевско и Видинско се водят преди всичко от българи, съдействащи на значително по-малочислените сръбски части в тези територии – факт, който се обяснява с предимно българския (по това време) етнически състав на населението.
През двадесетте години на XIX век, нашите предци подпомагат освободителната борба на гърците, като немалка част от редовите бойци и дори някои от по-водещите фигури на въстанието са с български произход. Мнозина наши революционери получават закалка по време на кървавите военни действия в Тесалия, Епир и Пелопонес. Успоредно с това, множество българи участват и в бунтовническите войски на Тудур Владимиреско, като според някои изчисления, до 40% от цялата въстаническа армия се състои от български емигранти-доброволци.
В навечерието на Освободителната война, няколкостотин българи, заедно с руски доброволци, сформират прочутия руско-български корпус на ген. Черняев, който действа на високо ниво в борбата на Сърбия срещу Османската империя (1876г.) В състава му влизат оцелели от Априлското въстание бойци, както и емигранти от Румъния и Сърбия. Техният подвиг е възпян от Иван Вазов в „Немили недраги“, но темата за тяхното съществуване остава някак на заден план в популярните исторически дебати.
