Защо хората се самоубиват? Често това става, когато човек изпитва неимоверно и трудно преодолимо страдание. Затова може би ще е трудно да бъдете убедени, че група хора избират да посегнат на живота си, пеейки песни за мечти и идеали.
Това са българските революционери от Македония, членове на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). За да бъдем още по-точни това са 54 четници, (източниците посочват различни цифри – 45, 67) защитавали до последния си дъх позицията на връх Ножот в съдбовния 14 юли, 1907 година.
Връх Ножот се намира в близост до село Ракле, Прилепско или по-точно в Никодимската планина, част от по-голямата Бабуна планина. Именно на този връх смелите „ножовци“ (както впоследствие стават известни) загиват в битка срещу турски аскер, наброяващ близо 3000 души и снабден с картечници. Как се стига до развръзката на тази драматичната ситуация?
Илинденско-Преображенското въстание действително е върхът в усилията на националноосвободителното движение в Македония и Одринско, но неговото жестоко потушаване поставя Вътрешната организация в тежко положение. Стотиците убити, масовите арести, опожарените селища, бежанската вълна към България, братоубийствената война след смъртта на Дамян Груев (1906 година) отслабват революционното движение.
От това се възползват гръцката и сръбската пропаганда, чиито чети и агитатори навлизат в Македония с мълчаливото съгласие на османските власти с цел противодействие на българския елемент в Империята. Местните войводи започват прочистващи операции срещу новите врагове. Подобна операция се провежда и в областите Поречие и Азот през май 1907 година, в която се включват прочути войводи като Тане Николов, Михаил Чаков, Петър Ацев, Иван Наумов-Алябака, Мирчо Найденов, Христо Цветков и други. Четите са подпомагани в своята дейност от селска милиция, наброяваща над 150 души. Целта– смазване на сръбската пропаганда в селата, намиращи се в близост до Бабуна планина.
На 22 юни обединената чета обсажда село Никодим, където се укриват две сръбски чети, които обаче се измъкнат. На 6 юли организационният ръководител на Никодим е разкрит като шпионин и агитатор на сръбската кауза. След демонстрация на сила от четите той си признава и обещава да се върне към Организацията. Това обещание обаче не е спазено. На 10 юли между селата Попадия – Никодим – Ракле се групират силите на обединената чета, наброяващи 150 четници и над 150 (според други източници 300) души селска милиция. На 11 юли селото отново е обсадено в опит да се заловят сръбски чети, които и този път се измъкват. Шпионите в редиците на ВМОРО са безсилни – изоставени от сръбските чети, вероятността за разкритие расте. В този момент те прибягват към предателството. Шпионите съобщават на турските власти най-подробни сведения за движението на четите.
Турски аскер се отправя към Бабуна планина. Действията на сърбоманите обаче са разкрити и Войводският съвет нарежда на четите да се изтеглят към Мориховско. Войводите решават да изчакат пристигането на четата на Иван Наумов и се разделят на две групи – първата (четите на Тане Николов, Петър Ацев и Георги Мориховски заедно със селска милиция) заема височината Попадийски чукари, а втората ( четите на Михаил Чаков, Христо Цветков, Мирчо Найденов) – заема връх Ножот. Главните сили задържат склона между Никодим и Попадия, наречен Пещерата. Две групи от по 8 души са натоварени с охраната на връх Ясенова глава, намиращ се между Никодим и Владиловци.
На 13 юли се събира и Войводският съвет. Разузнаването съобщава за бързия напредък на турската войска, затова Съветът решава да изпрати куриери на връх Ножот със следната заповед: „всички четници да се приберат на Попадийската воденица“. Същата нощ пристига четата на Иван Наумов-Алябака от 60 души.
Но докато войводите Христо Цветков и Мирчо Найденов са на съвет, става ясно че костурската чета отказва да напусне височината. Тези им действия повлияват на останалите четници и в резултат е взето единодушното решение: всички остават на връх Ножот и ще го бранят до последния си дъх.
Всички остават изненадани от решението на „ножовците“. Ще отбраняват толкова ненадеждна височина срещу аскер с картечници? Да се помогне? Невъзможно. По донесения на селяни от района, турските части настъпват и към Попадийски чукари, а патрули се опитват да стъпят на височината. За намеренията на турците се разбира от селянин, който вероятно използвайки предварително уговорен сигнал, извиква: „Скоро те бре-е-е-й…воловете навлязоха в нивата“. Тане Николов веднага повежда четите и височината е опазена.
Битката на Ножот започва сутринта. Височината бързо е заобиколена. Междувременно на Попадийски чукари също се води сражение, но въпреки това, оттам отправят често залпов огън по турците, за да облекчат положението на своите другари. Аскерът кани защитниците на Ножот да се предадат. Предложението е посрещнато с презрение и нов залп от върха.
За съжаление, изходът е предварително решен. Повечето от четниците са неопитни, а юлският пек и липсата на вода и патрони допълнително затрудняват съпротивата им. Обръчът се затяга с всяка изминала минута: много от четниците падат убити, други са ранени, но съпротивата продължава. В този момент оцелелите вземат едно смело решение. Пред перспективата да бъдат избити от вражески огън или да бъдат пленени и изтезавани в килии те избират…самоубийството. Пеейки последните си бойни песни, те зареждат седем бомби, върху които всички лягат. Силният гръм известява безсмъртието на ножовците. Противникът остава слисан. По обяд сражението приключва.
Някои от турските войници започват да събличат убитите по-рано четници и да търсят ценни вещи. Командващият Енвер бей обаче ги спира с думите: „ Никой да не смее да се докосне и оскверни героите…Виждате ли, как комитите презират смъртта…бият се и мрат като герои“. По негово нареждане войниците вдигат нагоре своите байонети и последователно изстрелват три залпа във въздуха, придружени от викове „Аллах“, „Аллах“, „Аллах“. За запазените снимки на героите трябва да благодарим на италианския жандармерийски офицер-инструктор кап. Луций. След фотографирането, Енвер бей извиква селяни, които да погребат четниците по християнски обичай.
Междувременно, сражението на Попадийски чукари продължава. Вдъхновени от героичния пример на ножовци, обединените чети успяват да разстроят обръча и след ефективна маневра през нощта изненадват османските войски в гръб, а под мощното „Ура“ пробиват вражеската верига и се изтеглят.
„Рицарите на Ножот“, както ги нарича Христо Силянов, се прочуват из света и не само сред своите приятели, но и сред своите врагове. Както споделя Стефан Аврамов: „Ножот смрази кръвта на турските войници, които вследствие със страхопочитание и наивност разказваха сред народа за безумната смърт на шепа борци. Фотографиите на Луций, попаднали между населението, преминават от ръка на ръка и надлъж и нашир от Бабуна се създаде дивната легенда за 54 витязи.“
Саможертвата на тези младежи ни накара да се замислим за високата нравственост, която притежават, за тяхната чест и достойнство. Млади хора, с живот пред себе си, избират да го посветят на всичко друго, но не и на самите себе си. При възможност да се оттеглят, те избират да останат и да умрат. Саможертвата им е ярък пример за безкрайната енергия на тогавашната българска младеж, която е имала силата да захвърли така лесно живота в името на каузата за свободата и обединението на българския народ, в името на независимостта и справедливостта.
