През втората половина на XIII век България навлиза в период на криза – политическа, социална и икономическа. Макар татарското настъпление от север и ежегодните рейдове на степните бойци да имат значителна роля за тежката обстановка, те съвсем не са единствените фактори.
Засилването на Никейската империя, достигнало своя апотеоз с възстановяването на Византия през 1261 година, коренно изменя обстановката на Балканите. Никейците успяват в рамките само на няколко години да неутрализират голяма част от завоеванията, реализирани от Йоан Асен II и бързо се налагат като водеща военна и политическа сила на Балканите. Впоследствиe техните ходове водят до трайно отслабване на българската държава – процес, който е временно забавен през първите години на царуването на Константин Тих Асен (1257-1277). Двадесет годишното му управление често е определяно като безлично, но историческата действителност е друга.
Между 1257 и 1272 година, Константин Асен успява, макар и с цената на много жертви, да задържи византийската заплаха от юг и да стабилизира българската държава с оглед засилването на Унгария на северозапад и Сърбия на запад. Злощастното осакатяване на царя и успешната задкулисна политика на царица Мария Кантакузина водят до период на междуособици, използван и от византийците, които чрез своите династични връзки със Златната орда, издействат засилване на татарските набези срещу североизточните български земи. В тежката обстановка България става арена на кървава гражданска война, в която разбунтувалото се население на източните български земи издига за цар Ивайло. Селската войска успява да разгроми армията на Константин Асен и царят пада убит, а водачът на бунта е издигнат като нов владетел от Мария Кантакузина, винаги готова да преобърне всяка критична ситуация в своя полза.
В края на 1278 година, Ивайло е принуден да се укрепи в Дръстър, за да избегне мащабен татарски набег от север, докато византийска войска, водена от Йоан Асен III (внук на Йоан Асен II, който живее в изгнание във Византия – бел.авт.), достига Търново и е допусната в престолния град от столичната болярска клика. Междувременно, в началото на зимата, татарите са принудени да се изтеглят и в ранните месеци на 1279 година Ивайло застава под стените на Търново. За да спаси своето протеже, византийският император Михаил VIII Палеолог изпраща десетхилядна армия в България, която да разбие бъдещия цар и да циментира владетелската позиция на Йоан Асен III. В тази ситуация, Ивайло правилно преценява, че ромейските войски, водени от протовестиария Мурин, са основна заплаха.
ВИЖ ОЩЕ: КНИГАТА „ЗАБРАВЕНОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ“ НА ПЛАМЕН ПАВЛОВ
Под знамената на Ивайло са останали малко бойци в сравнение със силите, с които разполага година по-рано. Колко голяма е армията му можем само да гадаем, но е доста вероятно да не надвишава 5 000 души. Предимството ѝ е, че е съставена от ветерани. Част от тях следват Ивайло още от началото на бунта му, други са от царската армия, част от която следва Ивайло в Дръстър. Интересен контингент са група татарски наемници, водени от Касим бег, които се присъединяват към Ивайло в края на 1278 година. Българите имат предимството да познават терена и да имат възможност да подберат най-подходящото място за пресрещане на вражеската войска.
Войските на Мурин навлизат в Котленския проход и през юли 1279 година се разполагат на лагер край крепостта Девина. Крепостта се намира в български ръце и Мурин решава да я обсади и превземе за да подсигури теила си. Гарнизонът на крепостта не надхвърля 1000 души, но е достатъчно голям за да окаже решителна съпротива и да спечели време на Ивайло да обходи врага. Мурин не успява да организира адекватно разузнаване и сериозно подценява опонента си. Това дава възможност на Ивайло да придвижи силите си през гористите склонове на Стара планина, без да бъде забелязан.
В утрото на 17 юли 1279 година, Ивайло задейства своя план. Войските му, вероятно разделени на три отряда (следвайки изпитаната стратегия, датираща още от времето на Първото българско царство – б.а.), атакуват византийските позиции, а добре координиран излаз на девинския гарнизон завършва пълния периметър на атаката и в крайна сметка вражеските войски биват напълно обкръжени. В започналата сеч половината армия е избита, а останалите са взети в плен.
Именно в този момент Ивайло взема решение, което вероятно шокира съвременниците. Той заповядва всички пленници да бъдат избити до последния човек. От днешна гледна точка такова решение изглежда варварско и жестоко. Не така стоят нещата погледнати от тогавашната перспектива. Ивайло стои начело на армия, която е ограничена по размер, няма ясна продоволствена база и се намира притисната между враговете в Търново, подкрепящи Йоан Асен III и византийците. Размерът на пленената византийска армия повече или по-малко съвпада с броя на цялата Ивайлова войска.
Всичко това означава, че българите нямат адекватен начин да охраняват толкова много пленници. Пред Ивайло остават три възможности. Първата и най-непрактичната е да се опита да поведе пленниците си на север от Балкана. Както стана дума, това решение е неадекватно защото охраната на подобен брой мъже е невъзможна с наличните средства. Нещо повече, това означава няколко хиляди ромеи да бъдат свободно допуснати в Мизия без реална възможност за тяхното затваряне или контролиране. Втората опция е ромеите да бъдат разоръжени и пуснати да се завърнат в Тракия. Това означава, че само в рамките на няколко седмици, тези войници могат да бъдат превъоръжени и изпратени да потърсят отмъщение от Ивайло и бойците му. Последната възможност е армията да бъде заличена, като по този начин василевса бъде лишен от едно значително количество хора, а Ивайло ще получи възможност да действа свободно.
Други лидери вероятно биха потърсили различно решение, но Ивайло още от началото на своя бунт се показва като безмилостен и непреклонен водач, който се стреми да не дава втори шанс на враговете си. Поради тази причина, византийските войски са избити до последния човек.
Едно събитие, което помага да се изяснят мотивите на Ивайло, се разиграва само месец по-късно. На 15 август, българите разгромяват втора византийска войска, начело с протовестиария Априн, наброяваща около 5 000 души. Тя вероятно е изпратена като подкрепление за силите на Мурин. Ивайло несъмнено е научил за тази втора войска и е решил да разгроми враговете си по отделно. Същевременно, с оглед идващата втора вражеска армия, оставянето на няколко хиляди ромейски войници, които биха могли да я подсилят, противоречи на всякаква военна логика. Логично, българският пълководец избира да ликвидира враговете за да гарантира собственото си стратегическо и тактическо предимство. Не бива да се подценява и моралният ефект, който новината за избиването на 10 000 души има върху враговете на Ивайло – както в Търново, така и сред напредващите войски на Априн. Несъмнено съдбата на Мурин и хората му изиграва решаваща роля за постигнатата втора победа над ромеите през август.
Въпреки постигнатите успехи, силите на Ивайло са изчерпани от постоянните походи и битки. Йоан Асен III е прогонен от Търново, но на негово място болярите избират един от своите – могъщия феодал Георги Тертер. Останал без достатъчно поддръжници, изправен пред враждебността на населението – твърде уморено от войни, за да го подкрепи, Ивайло разпуска армията си и с малцина свои следовници бяга на север от Дунав, където търси убежище при своя стар враг хан Ногай. Ивайло се надява да договори помощ от татарите, но византийските дипломати в двора на Ногай успяват да се възползват от по-изгодната си позиция и уреждат по време на едно пиршество бившият български цар да бъде посечен.
През годините образът на Ивайло често е идеализиран и представян в романтична светлина. В действителност, въстанието на Ивайло, макар и продиктувано от тежките социални и политически условия, има изключително пагубно влияние върху развитието на България. Държавата е разорена и обезкървена, а централната власт е фактически ликвидирана. Смъртта на Константин Асен – последният стабилизиращ фактор в България, води до дезинтеграция, безвластие и издигане на множество локални политически центрове, които обезличават властта на Георги Тертер в Търново.
Татарските набези се засилват още повече и в края на века, България е унизена напълно с издигането на Чака за цар (бел. ред. – по-различно мнение има проф. Пламен Павлов, който е автор на статията „Бил ли е български цар татаринът Чака?
“). Едва през 1300 година, с възкачването на Теодор Светослав, част от негативите, породени от Ивайловото въстание ще бъдат преодолени. Други – като отнетите български земи в Македония и Тракия остават като окончателна загуба за Второто Българско царство.
Когато оценяваме миналото, трябва да правим ясно разграничение между Ивайло и неговите индивидуални качества – решителност, безкомпромисност, и несъмнен пълководчески талант и дългосрочните последици от неговото управление. Макар подвизите на бойното поле да са важни за паметта на индивида, резултатите от войните са онова, което предначертава съдбините на народите.
