Историята за този невероятен случай достига до нас благодарение на революционера Милан Матов, който дава подробен разказ в своите спомени.

Действието се развива по време на Междусъюзническата война, когато Милан Матов (брат на един от идеолозите на ВМОРО Христо Матов) е част от Сборната партизанска рота на Македоно-одринското опълчение като войвода на чета. На 15 юни групата на Матов получава заповед от щаба на 2-а армия. Началник щабът нарежда  на четата да мине Вардар, овладее Мориховските планини и като събере милиция от Битоля да завземе Шар при Качаник, където „живо-мъртво ще дадете големи сражения в гърба на неприятеля, за да го смутите в центъра.“

Милан Матов

Тази задача изглежда неизпълнима. Четата на Матов е съставена от 18 души, а най-добрите членове на милицията са в състава ѝ. Предложението да се отпусне поне една дружина от Опълчението не е прието. Още вечерта Матов напуска Радовиш, като взима със себе си още 5 души и тръгва за с. Дедино, където са и неговите четници.

Рано зори на 18 юни четата тръгва към с. Демир Капия и преминава големия мост под контрола на българската армия. Преди да стигне „до самите камънаци на Демир Капия“ пред Матов се открива невероятната гледка от около 80 пленени сръбски войници, водени от бившия му четник Милан Илиев и двама селяни.

Четата се разполага в близост до селото. Скоро при тях се появява запъхтян селянин, който съобщава за голям брой сръбски войници, показали се срещу една от позициите в близост до Демир Капия. Войводата веднага събира другарите си и ги разполага на позицията.

Eто как Матов описва тактическото разположение на четата непосредствено преди съдбоносния момент: „Щом се задали отдалеко сърбите, както и бехме планирали, всеки по местата беше полегнал на големо разстояние един от друг. А сам Милан и Лазар – мои най-верни другари, тръгнали един към една страна, друг към срещуположната и започнали са да викат „отчаяни заповеди“, които заповеди отдалече, като ги слуша човек, все би се смутил. Крайните отдесно и отлево са хвърлили по една пушка за сигнал, това накарало сърбите да застанат. Настанало смущение между четниците, когато са видели големия брой на сърбите, но всеки останал на своето място, само Милан повторил да тича по рида със своята куца кобила, която току-що бехме взели от сърбите (най-вероятно става дума за предишните пленници), с издигната шашка в ръка – да вика, да не се стреля. Другарите ми беха все добри момци, отбрани стари четници, участвали по няколко пъти в сражения.

Лазар решил без много колебания да влезе с бела кърпа като парламентьор в лагера на сърбите, качен на тази куца кобила, с която представляваше себе си за кавалерист. Сръбският патрул го спрел; след малко при него дошел един капитан, запитал го от коя част е, комуто Лазар отговорил много правилно, за което бех говорил вечерта преди тръгването на всички, че всеки требва да казва от 25-и полк, I-а дружина, III-а рота, имената на ротен, взводен, полкови командири да се поменят, без да се сгреши, иначе рискът е много голем. И само Лазар беше с пълна униформа от опълчението македонско. Другите бехме полуцивилни, полувоенни.

Капитанът запитал Лазара: „Дали не е възможно да се видим с полковника, за да говорим да ни се даде път да минем за Сърбия, като дадем честна дума, че нема да се бием с българите“ и Лазар му отвърнал: „За свиждане е много лесно, заповедайте с мене, полковникът е тук на позицията, но за път – не зная, не е моя работа. Аз ида да ви предложа да се предадете. В случай на отказ или забава – стрелбата ще почне.“ Капитанът се завърнал с голема бързина, взел си коня. По него един полкови свещеник и един фелдфебел веднага тръгнали с Лазар, който ги водил и докарал при Гюрлуков (става дума за войводата Милан Гюрлуков). Учудени останали всички, когато видели Лазар да води офицерина и други.“

Милан Гюрлуков

За да прикрие истинското състояние на нещата Гюрлуков нарежда на околните да се покрият. След като Лазар довежда тримата при него, той ги обезоръжава и сам съпровожда до станцията на Демир Капия. Отсъствието на капитана очевидно предизвиква несигурност у сърбите, като „отделни единици сръбски войници доближавали се до позицията, като са показвали бели листове и кърпи – и викали, че искат да се предават.“ Матов разпорежда да не се приемат единични молби, а единствено предаване по групи, с вдигнати ръце. Последва и триумфът на четниците:

„Не след много откъм сръбския лагер почнаха да се показват групи от 40-50 души и вървят по пътя, щом наближиха позицията, вдигат ръце и продължават. Щом навлезоха в самата позиция при нас, започнаха да викат некои, че „ние не искаме да се бием с българите, а нашите офицери ни заставят. Те требва да бъдат избити до един.“ Ние, разбира се, бехме пияни от радост, а особено моят другар Гюрлуков беше вън от себе си (из)паднал бе в екстаз. Спрехме групата в една глапка, подир нея друга се показа; неколко такива малки и големи групи и всички ги спрехме в глапката, а ние просто треперехме от радост и страх, докато се привърши тази игра.“

Ето какъв е и резултатът от тази „игра“: „Извиках да дойдат всички четници, които едвам брояхме със селяните всичко 14 души (след като Матов изпраща част от четниците си на друга позиция), а сърбите надминаваха 450 души.  С една магическа бързина всички сърби бидоха заобиколени.  Само селяните стояха по-далече, без да се показват съвсем, за да не забележат техните дрипи, едновременно и да не се знае числото на другарите. По пътя срещнахме отделение от 8 души изпратено от Павел Христов за подкрепа, което щом се доближи до нас и ги изпратих да придружат войниците към гарата.

Около нас в рида се слушаше по некоя селска громка заповед, да пазят уж тишина, да не се отклоняват от прицела и пр. Всичко това правеше ефект и даваше съмнение, че има сума свет в долищата. Тръгнахме. Шествието беше импозантно. Никога в живота си не сме се радвали ние, войводи и четници, както тогава. Всички бехме вън от себе си.“

В това време един от четниците дойде и ми съобщи, че Кольо – един прост като фасул четник, но здрав и силен, който вървеше напред до подполковника бил запитан от последния, който сигурно е забелязал, че това е чета, „колко души сме“. Кольо му отговорил: „Колкото ни гледаш“, а подполковникът почнал да се бие по главата със свита ръка, да плаче и да вика: „Дей гиди, Сърбие, Сърбие, ди е твоя слава…“

Офицерът незабавно е поставен на щик и е принуден през сълзи да се раздели с  револвера си. В този момент яхналият на кон Милан Гюрлуков заповядва на пленените сърби да извикат: „Да живее България“, „Да живее Цар Фердинанд“. Сърбите веднага извикват „Живела Булгарска“, а някои от войниците повтарят, че офицерите им трябва да бъдат избити като „еднички виновници за братоубийствената война“.

В крайна сметка пленниците са предадени на части на 27-и пехотен полк от българската армия. Интересен e писменият акт на предаването. Сръбският командващ подполковник Сава Милоевич моли да бъдат написани имената на множество войводи за извинение пред неговото началство. Актът е преписван три пъти по настояване на Гюрлуков, за да не бъде пропуснат нито един от присъстващите войводи. С голяма тъга и нежелание Милоевич предава сабята си, но вместо да я даде в ръцете на някои от войводите, символично просто я пуска на земята, тъй като няма по-висш противников офицер, на когото да я предаде.

Известни препирни възникват, когато поручик от 27-и полк настоява четниците да предадат цялата плячка взета от офицерите, войниците и цивилните придружители. Милан Матов не скрива отношението си към това настояване поради това, че „От тона, с който искаше тези работи, разбрахме, че той счита нас за плячкаджии, като запитваше всекиго от сръбските офицери какво е взето. Ние му предадохме шашките, освен една –оная на подполковника, която я прикрихме за спомен между четниците, както и неколко от хубавите ездитни и обозни коне, за да ни се намират из пътя.“

Пленяването на сръбските войници е колкото щастлива случайност, толкова и свидетелство за хладнокръвието и изобретателността на българските четници от Македония, водили множество неравни борби през живота си и свикнали да се измъкват от ситуации, в които численото предимство не е на тяхна страна.  Те се доказват не само като умели воини, но и като добри хора.

Като пленник в София подполк. Милоевич среща един от другарите на Матов Марко Иванов. По разказа на последния подполковникът „стиснал му ръката в знак на кавалерство и признателност, като добавил, че се възхищава от хубавото държание, защото дотогавашното мнение за българските комити му е било много лошо. Той  очаквал голема част да бъдат безмилостно избити, особено поради настояването на некои от неговите войници пред нас.“

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Българската чета, която плени над 450 сръбски войници
4.6 от общо 87 глас(а)
Мартин Чорбаджийски
Мартин Чорбаджийски е бакалавър по “Международни отношения” в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. В момента продължава образованието си в най-стария университет у нас. Той е заместник- председател на Студентски дипломатически клуб при Софийски университет “Св. Климент Охридски”, заместник - редактор и автор в сп. “International”. Специфичен интерес има към историята на българското националноосвободително движение и историята на българската външна политика и дипломация.

1 коментар

Отговор