„Сказание на пророк Исая как бе възнесен от ангел до седмото небе“ или Български апокрифен летопис (БАЛ) е българско средновековно литературно произведение, чийто първоизточник може да бъде проследен до втората половина на XI в. Жанрово може да го отнесем към историко-апокалиптичната книжнина, но произведението има и някои отлики, видни най-вече в неговата текстова структура. Докато увода има доста сходства с други образци на този тип литература, като „Видение и Тълкувание Данилово“ и особено „Видение на пророк Исая за последните времена“, съдържанието добива по-скоро характеристиките на Хронограф, документирайки в последователност събитията от момента на заселването на българите около река Дунав до съвременната на автора действителност. Във вече споменатите известни образци на историко-апокалитичния жанр описанието на исторически реалии е второстепенен елемент, вмъкнат на фона на разказа, докато в БАЛ изложението на българското минало заема основно място. В допълнение, задължителното заключение, описващо Второто пришествие в творбите с апокалиптичен характер, в БАЛ на практика отсъства напълно.
В този смисъл е редно да приведем заключението на проф. Василка Тъпкова-Заимова, споделяно и от проф. Димо Чешмеджиев, според които БАЛ е творба, различна от останалите в този жанр. Все пак сходствата, които БАЛ има с „Видение Варухово“, „Видение Исайево“, „Видение и Тълкувание Данилово“, „Откровение на Методий Патарски“ ни карат да смятаме, че последните очевидно са били известни на безименния автор на Българския апокрифен летопис, тъй като неговия текст съдържа известен брой заемки от тяхното съдържание. Това е видно в увода на летописа, който е изключително подобен на този на „Видение на пророк Исая за последните времена“. На неизвестния книжовник са познати и редица други апокрифни съчинения като „Повест за кръстното дърво“ и легендата за Константин и Елена.
Според проф. Тъпкова-Заимова в съставянето са ползвани широк кръг от източници – както от устното народно предание, така и от от книжовната традиция. В своето изследване, посветено на историческата стойност на БАЛ, проф. Милияна Каймакамова представя убедителни аргументи, че използваните от автора извори не са се ограничавали само до местни източници. Проф. Веселин Бешевлиев смята, че именно поради наслагването на информация, което се получава от употребата на широк кръг от материали с местен и чужд произход се достига до повторението на казаното за отделни личности и събития, макар и под различни имена и с различна оценка. Казаното дотук ни кара да заключим, че трябва да разглеждаме БАЛ, като едно, „завършващо звено в създадения цикъл от съчинения с историко-апокалиптичен характер“ (проф. Тъпкова-Заимова). То обобщава усилията на анонимните автори да вдъхнат народностно самочувствие и да укрепят самосъзнанието на българите в условията на византийска власт.
БАЛ става достояние на научната общност, благодарение на публикация на Люба Стоянович, където творбата е представена под оригиналното си заглавие „Сказание на пророк Исайя как бе възнесен от ангел на седмото небе“. Названието „Български апокрифен летопис“ произведението получава едва през 1927 г., когато тя е препечатана от Йордан Иванов и придружена с обширен коментар в „Богомилски книги и легенди“. Благодарение на изследванията на Анатолий Турилов съвременната историография разполага с повече сведения за историята и датировката на ръкописа, чийто най-ранен препис се отнеся към XVI в.
Обяснимо, БАЛ е сред най-популярните домашни извори, съставени през периода на византийската власт по българските земи. Макар първоначално достоверността му сериозно да се подценява, изследванията на проф.Иван Дуйчев, Веселин Бешевлиев и Милияна Каймакамова преоткриват неговата историческа стойност за българската средновековна историография.
Уводът на БАЛ е класическа „пророческа формула“, която идва да послужи като аргументация за по-нататъшното изложение на ролята на българите като богоизбран народ в текста. Вероятно е заимствана от преработен гръцки източник и е съобразена със замисъла на автора-съставител. Макар БАЛ да е ставал обект на изследване многократно през последния половин век, има негови аспекти, които все още остават неизяснени. Ще изложим някои от по-разпространените тълкувания на текстовете, както и скорошни хипотези, предлагащи нов прочит към техния исторически смисъл.
След възнасянето си отвъд света на смъртните, Исая е върнат обратно на земята и получава господни наставления да отиде „на запад, от най-горните страни на Рим“, и да „отдели третата част от куманите, наречени българи“, които да засели в “Карвунската земя, която опразниха римляни и елини“. По-нататък в текста пророк Исай допълва, че това опустяване на Карвунската земя се е случло преди 130 години:
„Тогава, аз, братя, по божия повеля дойдох на лявата страна на Рим и отделих третата част от куманите и поведох ги на път, посочвайки с пръст, и ги доведох до реката, която се нарича Затиуса, и при друга река наречена Ереуса. И тогава следваха три големи реки. И населих земята Карвунска, наречена вече българска: беше опустяла от елини преди 130 години. И населих я с множество люде от Дунава и поставих им цар от тях. Името му беше Слав. И тогава, този цар прочее насели села и градове“.
Този разказ демонстрира някои любопитни връзки с позната история от Стария завет; божи пророк, който получава нареждане свише да оглави преселването на един народ и да го отведе в земя, която да населят като своя нова родина. Паралелите с похода на Мойсей и евреите през пустинята до Обетованата земя са неизбежни. Като богоизбран народ българите имат вечни и неотменими права върху земите в които са уставновили своята държава – аргумент, който очевидно има за цел да се противопостави на византийския светоглед. Текстът демонстрира опит да се повдигне народностното самочувствие на покорените от Византия българи и да им вдъхне увереност, че Бог всъщност е на тяхна страна и рано или късно ще им върне самоуправлението.
В текста изобилстват с редица невидими на пръв поглед податки, които могат да бъдат съотнесени към истински събития. Например споменаването на „куманите“ показва, че автора е бил наясно с този новопоявил се на северните граници на Византия народ и дори демонстрира асоцииране на българите с тях. Може би той е счел, че щом куманите идват от тази посока, от която са дошли и българите, то тогава те са същите. Друг съществен елемент е споменаването на „третата част от българите“, която пророк Исайя повежда в търсене на новата им родина. Това напомня за разселването на българите след края на управлението на Кубрат. Буди интерес и забележката на автора, че след като пресичат реките Затиуса и Ереуса (легендарни реки, които някои изследователи склонни да тълкуват като Днепър и Днестър) и три други големи реки, пророк Исайя и водения от него народ заварват „земята Карвунска е опустяла, изоставена от римляните и елините преди 130 години“.
Това доста конкретно число изненадващо съвпада с Юстиниановата чума. Тя е добре документирано събитие, което съвременните историографи отнасят към 541 г. – около 140 години преди заселването на българите на юг от река Дунав. Някои изследователи са склонни да си обясняват споменатото „опустяване на Карвуна“ с драматичната за региона демографска криза в резултат на Великото преселение на народите. Заслужава си в този контекст да отбележим позицията на доц. Албена Миланова, според която реалността в българските земи през XI-XII в. силно се доближава до тази през IV-VII в. Балканските северни граници на Византия отново са подложени на засилен натиск от страна на нови преселнически вълни от враждебни племена и народи, чийто набези се усещат особено осезаемо в темите Паристрион, България, Македония и Тракия.
Към момента не се знае кой стои зад образа на Слав, който старобългарския автор назовава като първи български владетел. Основната теза е, че този владетел представлява един събирателен образ на славянския елемент- завареното от българите население, което участва активно в създаването на българската народност. За него има обаче и други хипотези – според проф. Степанов от текста става ясно, че образът на цар Слав, съчетава в себе си характерните особености, които могат да се очакват в архетипа за „първия цар“:
„И този цар прочее насели села и градове. И този цар сътвори сто могили в земята българска. Тогава му дадоха име „стомогилен цар“. И в тези години имаше изобилие от всичко. И имаше сто могили в неговото царство. И той беше първият цар в българската земя и царува 119 години, и почина.“
Неестествено дълъг жизнен път виждаме и при първите владетели в Именника на българските владетели, както и при старозаветните пророци, така че подобна вметка от автора на БАЛ, едва ли буди особена изненада. Интересно е, че за разлика от подробно и поименно изброените градове, които построяват приемниците на Слав, за неговото властване книжовникът просто споменава за „заселени села и градове“. По-голям интерес за проф. Степанов, обаче в случая буди сътворяването на стоте могили и оттам титулуването му като „стомогилен цар“. Йоан Скилица говори за наличието на област на юг от река Дунав известна като „Стохълмие“. Поради това тезата е, че включената от автора на БАЛ история за „стомогилния цар“ е по същество аргументиране на легитимността на властта на владетелската институция над новозаселените от българите земи. Могилата се определя за място, в което не властва хаоса. Според проф. Степанов – „именно това е работа и задължение на всеки цар в предмодерните времена – да подреди изначалния хаос и да му придаде ясни пространствени и времеви координати, които задължително включват идеята за „центъра“ и „средата“; последната идея присъства ясно заявена и то многократно , тъкмо в текстове с историко-апокалиптичен характер!“
Владетелят, който наследява цар Слав е Испор, който вън от всякакво съмнение е добре известният на историята Аспарух.
„И тогава след него се намери друг цар в българската земя, детище носено в кошница три години, на него се даде име цар Испор, (той) прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунава град Дръстър; създаде и велик презид от Дунава до морето; той създаде и град Плиска. И този цар погуби голямо множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска земя, и бяха прочее преди това етиопи. И роди Испор едно отроче и го нарече Изот. Цар Испор царува на българска земя 172 години и после го погубиха измаилтяните на Дунава. След като умря Испор царя български, нарекоха куманите българи, а по-рано бяха (при) цар Испор поганци и същински безбожни и в много нечестиви, и бяха всякога врагове на гръцкото царство през много години.“
В текста отново виждаме отново библейски заемки, като например носения в кошница като дете Аспарух, за което може да се смята, че е отново паралел с легендата за Мойсей. Според проф. Иван Дуйчев, приписаната на Аспарух строителна дейност е заемка от „Patria Constantinopoleos”, където за основател на Плиска, Преслав и Констанция се посочва Константин Велики. Средновековната книжнина изобилства с търсенето на връзка между даден владетел и Константин Велики, тъй като римският император се превръща в образец за перфектния владетел. Естествено, трябва да отбележим, че има изказани мнения за базирането на текста на БАЛ на недостигнали до нас старобългарски летописни източници, тъй като относително точно се назовават строителни начинания, като построяването на първоначалните землени укрепления около първата българска столица, както и изграждането на Големия вал, разположен между Дунав и морето.
Управлението на следващите трима владетели е отново демонстрация на вече установения стил на текста в който се смесват известни на автора исторически факти и такива, пречупени през призмата на християнския светоглед.
„И след това пак прие българското царство сина на цар Испор, името му бе Изот. И този цар погуби Озий, цар от изток, със своите войски и Голиат, франка поморски. И в годините на българския цар Изот бяха съградени много градове. И роди цар Изот две отрочета, едното назова Борис, а другото Симеон. Цар Изот царува 100 години и 3 месеца и в града, наречен Плиска почина.
И след смъртта на царя Изот пак прие българското царство син му Борис, и бе благочестив и много благоверен. И този цар покръсти цялата българска земя и създаде църкви по българската земя, и на река Брегалница, и там прие царството. На Овче поле създаде бели църкви и отиде на Добри(ч) и там завърши своя живот. И царува 16 години, без да има грях, ни жена. И бе благословено царството му, и почина с мир в господа.
След това пак прие българското царство Симеон, неговият брат. И създаде градове велики по морето, и великия град Преслав той създаде, и там в него прие царството, (което се простираше) до града, наречен Звечан и до Солун. И Преслав град той гради и създаде в 28 години. И много знамения сътвори цар Симеон. Царува 130 години и роди свети Петър, царя български, мъж свети и напълно праведен. И тогава, в това време, когато царуваше цар Симеон, той взимаше данък от цялата своя земя по всяка област на своето царство: едно повесмо и лъжица масло и яйце на година. Това бе неговият данък от неговата земя, от неговите люде и нищо друго не искаше той. И много изобилие имаше в онова време при тоя цар Симеон.“
Макар някои изследователи да са склонни да виждат в образа на Изот историческия наследник на Аспарух – Тервел, в текста на практика липсват каквито и да е податки, които да можем да обържем с фактите, известни ни за този български владетел. За имената Изот и Озий съществуват и други предположения, като например отъждествяването им с Крум и Омуртаг. Има изказани и хипотези, съгласно които Озий, „царя от изток“ е образът на арабския военчалник Маслама и включването му в епизода с Изот е отглас от участието на българите във войната срещу арабите при Константинопол през управлението на Тервел. Проф. Тъпкова-Заимова изказва мнението, че е по-вероятно Изот да е един „фиктивен герой Азотий, който се среща в библейски текстове; името му се свързва както с конкретен владетел, така и със столицата на филистимляните“. За образа на Голиат също не съществува консенсус – изказани са предположения, че авторът на БАЛ отразява в текста достигнали до него източници за българо-франкски конфликт вероятно от времето на Омуртаг. Възможно е зад образа на Голиат и да не стои конкретна историческа личност, а текста просто да вплита метафорично големината на библейския великан и военната мощ на франките срещу която е трябвало да воюват българите. Според други хипотези Голиат е франкският владетел Людовик Благочестиви (814-840).
Накратко представеното последвало управление на Борис I показва два основни момента, които са обект на научен интерес. Първият, който споменава река Брегалница ни извежда в неизбежен паралел с текста на Солунската легенда, известна и като „Как Константин Философ покръсти българите“. Събитията, свързани с управлението на Борис по време и след акта на покръстването винаги са неразривно свързани с просветителската дейност на учениците на Константин-Кирил и Методий, така че вмъкването на топонима, маркиращ мястото, където солунският първоучител покръства българите в „Солунската легенда“, като локацията, където Борис приема царството си и става християнски владетел не идва като особена изненада. Засега няма постигнат консенсус за идентифицирането на локацията в текста на БАЛ упомената като Добрич. Населеното място, което познаваме днес с това име, тогава не е съществувало и се предполага, че присъства в текста по някакъв етимологичен смисъл свързан с „добро“. Смъртта на Борис обикновено се свързва в историографията с построения с неговото изволение манастир Патлейна в близост до Преслав.
Следва продължение…
