В следващите редове ще прочетете избран откъс от новото ни издание – „Войната се завръща“ на Анри Пози. Авторът е френски журналист, игнориран и хулен в своята родина, тъй като критикува политиката ѝ на Балканите след края на Първата световна война. Неговият труд е забраняван в Югославия и Гърция, а Върховният съд в Белград го осъжда на 20 години затвор заради разкритията по отношение на начина, по който са третирани българите и хърватите в пределите на кралството.

В случай, че темата и текстът ви се сторят интересни, не пропускайте да поръчате изданието от нашия електронен магазин.


Бях напуснал Скопие, казвайки на Йованович, че отивам в Битоля, откъдето с кола ще пътувам до Охрид. С това се надявах да се освободя от официалното ухажване.

Два часа по-късно слязох от влака във Велес.

Полицейският инспектор Джаганетич, дошъл да ме поздрави на входа на хотела ми по-малко от пет минути след пристигането ми – разузнаването работи чудесно в Македония – е очарователен човек. Той говори френски с акцента на (департамента) Ариеж (където е живял четири години по време на войната) и не се поколеба да си жертва следобеда, за да ме разведе из града под жаркото слънце…

По пътя ми разказа за кампаниите си срещу комитаджиите на ВМРО.

„Още ли идват дотук?“

Зададох му въпроса в момента, когато влизахме в кабинета му в околийското управление, чийто хлад никога не ще оценят хора, които не са се разхождали два часа при трийсет и осем градуса на сянка в град, където сянка няма…

„Последните заловихме преди близо три години близо до село Кацибегово. Четиринайсет мъже и две жени… Хубави момичета, впрочем… Правихме им компания цяла нощ! “

„Сигурно са се забавлявали!“

„В това отношение, да! Сутринта, когато трябваше да тръгваме, не можеха да стоят на краката си. Но за това има лек – няколко удара с бича по задника – и заподскачаха като козички!…

Главното всъщност беше да накараме тези мръсници да проговорят. Защото е ясно, че не са дошли от България, без някой да ги е укривал и да им е помагал по пътя. Трябваха ни имената и адресите на приятелите им…

Вярвайте ако искате, господине, всичко опитахме: навиване на тел с пръчка около главата или коленете, чупене на пръстите с чук – рядко някой не признава след първия крак! Както и зъбите. Знаете ли това? Не? Чудесно средство! Завързва се лицето на един стол, с глава, обърната назад над облегалката. Устата се държи отворена и се пробиват един, два, три зъба. Виждал съм мъжаги, които припадат още при втория зъб. При третия си казват всичко! По-ефикасно е от петдесет тояги…

Но този път нито един не пожела да говори. Правеха знак да спрем, после казваха, че нищо не знаят. Най-страшни се оказаха жените! Пробихме им по четири зъба – два отпред и два кътника… Ставаха бели като платно и нищо… Дори едната, когато я отвързахме, ме заплю в лицето! Щях да я убия! Исках да ги туря да седнат на горещи въглени, както г-н Лазич ни караше да правим при Кратово… Но мирише много лошо: г-н околийският не се съгласи…

Тогава изведнъж открих…“

Бръкна в чекмеджето и извади оттам стар бръснач с ръждясало острие.

„С това за два часа мръсниците издадоха повече от двайсет предатели – селяни, овчари, жени, дори деца! Едва смогвах да ги запиша!… Познавате г-н полицейския началник Шиапе, след като имате негов печат в паспорта – можете да му дадете рецептата.“

Изведнъж изплува в съзнанието ми всичко, което ми бе казано в Загреб, София и Белград за методите на разпит, използвани в сръбските затвори – нарязани уши и носове, одрани стъпала и длани, притискане и усукване с клещи на гръдните зърна и гениталиите, жигосване с нажежено желязо по кръста или стъпалата…

Цитирам тези „средства“ на инспектора…

Това го разсмива:

„Но, господине! Сам разбирате, че човек със смазани пръсти, страхотни болки в зъбите и пребит от бой два дни подред не му пука от нищо! Особено ако знае, че и да говори, и да не говори, въжето му е вързано… Точно това ми е идеята – страхът от въжето…

Накарах да ги сложат всички чисто голи в един от ъглите на стаята и да изправят един пред мен, разкрачен, с топуз от двайсет килограма на всеки крак… Бе седнал там, където сте вие сега.

„Нищо ли не искаш да кажеш?“

Всеки път, когато кажеше „не!“ с кимане на главата, сержантът му изпращаше юмрука си в устата или очите. Аз пък приближавах стола си с една стъпка. Третия път вече бях достатъчно близо, за да го докосна.

„Добре! Виждаш ли този бръснач? Ако откажеш сега да отговориш, ще си послужа с него… След това – въжето!… Но ако ни кажеш откъде си минал, кой те е посрещнал и ти е помогнал по пътя, ще те лекуваме и ще бъдеш свободен… Разбра ли?“

На първия направих два среза на десния тестикул. Проговори, когато пак вдигнах бръснача. Две страници показания. Бяхме сложили хартии на килима между краката, да не стават петна.“

„И освободихте ли го?“

Чух се да произнасям тези думи, като че някой друг до мен ги беше казал. И досега виждам обстановката в малката стая, където се намирахме, инспекторът и аз, виждам я, като че съм още там: стария съдран килим, бюрото с папките и подредени в една линия печати; портрет на крал Петър вдясно до стената; снимка на краля и кралицата над шкаф от светло дърво; две каучукови палки в един ъгъл, близо до вратата… През отворения прозорец на близкия синор едно магаре, смазано от жегата, хрупаше магарешки тръни и изсъхнал троскот.

„На свобода ли? Ама как! Точно това, господине, ги караше да говорят! Когато първият каза всичко, двама стражари го заведоха долу при лекаря… Още на вратата му надянаха въжето на шията и хайде – на дървото пред малкото кафене на площада… И четиринайсетимата минаха по същата процедура!

А най-интересното беше, че кафеджията никога не беше имал толкова много клиенти: заведението за миг не остана празно. Селяни идваха от майната си да видят гледката! Въпреки че вонята беше ужасна! Та след два дни се наложи всичко да изхвърлим във Вардара… И все пак, господине, всички тия „македонски“ стояха там, някои с децата си, без дума да продумат, и с часове гледаха мъртвите как им се пулят. Г-н околийският написа доклад до бана на Скопие, като му каза какъв добър пример бяхме дали…

Споменете за тази случка на г-н околийския след малко, като дойде. А другите типове, като видяха какво се случи с първия, признаха незабавно.“

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Българска история
„Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ.