Като една истинска империя и Източната Римска (наречена от историците впоследствие Византия) включва в себе си хора от най-различни народности. Това обстоятелство, преплетено с византийското политическо мислене, довежда дотам, че много от знатните фамилии и управляващи династии в страната също така рядко произхождат от един и същ етнос. Често пренебрегван факт в изучаването на българската история е, че една от най-уважаваните фамилии във Византия от края на XIII век до унищожаването на империята в средата на XV век е тази на Асеневци. Тя е изключително многобройна, като според изследванията на проф. Иван Божилов брои 83 души, от които 55 мъже и 28 жени. Показателно за влиянието на фамилията е, че много от нейните представители заемат висши управленски и военни функции в империята.
Да си част от рода на Асеневци е било истински престиж, както се вижда от текстовете на много хроники и официални документи от периода. За членовете на фамилията могат да се прочетат епитети като например: че произхождат от „блестящия великолепен цар на мизите Асен“, „че водят началото си от благороден корен“, „че са потомци на забележителния род на Асеневци“, „че в жилите им тече императорска кръв“ и ред подобни.
И така нека преминем към героя на настоящия материал – Андроник Асен. Въпреки че едва ли мнозина днес са чували неговото име, той е пряк потомък на българско царско семейство, а също така на византийската императорска фамилия Палеолог – дядо му, баща му и по-големият му брат Михаил се титулуват „български царе“, а майка му Ирина е дъщеря на император Михаил VIII Палеолог.
Цар Мицо Асен, който е негов дядо, е начело на България за кратко в периода на 1256-1257 година. Управлението му може да се запомни с едно неуспешно стълкновение с Никейската империя и с загубена гражданска война срещу претендента Константин Тих-Асен. Това, което прави Мицо Асен различим от останалите безславно заминали си владетели, е предателският начин, по който се оттегля от престола. Виждайки, че подкрепата към него се изчерпва, той сметнал за нужно да забегне в Никейската империя, предавайки в ръцете ѝ Месемврия. В замяна на този български град Мицо Асен получава имения край река Скамандър в Мала Азия. Тези негови действия обаче не му попречили до края на живота си да се нарича „български цар“.
Български цар се нарича и неговият син Иван Асен III. Любопитно е да отбележим, че и той упражнява своята власт реално за съвсем кратък период от време 1279-1280 година. Трудно можем да наречем, чието и да е управление по-безславно от това на Мицо Асен, но синът му с лека ръка опровергава подобно твърдение. Поставен на българския престол по един изкуствен начин от своя тъст византийския император Михаил VIII Палеолог, Иван Асен III още от самото начало е гледан с подозрение от българската аристокрация. Усложнената ситуация в държавата свързана с действията на Ивайло, както и засиленото недоволство сред болярството, карат наскоро възкачилия се цар да предприеме един от най-срамните ходове, извършвани някога от български владетел. Изчаквайки да падне нощта, той заедно със своята царица отмъква съкровищата от царската хазна в Търново и бяга обратно при византийците. В империята е почетен с титлата деспот и изживява дните си по всяка вероятност в бащините владения.
От този кратък преглед на събитията, разиграли се в живота на Мицовия клон на фамилията Асеневци, изглежда, че характерна черта в него било малодушието. На пух и прах тази представа щял да разбие Андроник Асен.
Информация за ранните години от живота на Андроник Асен липсва. Предполага се, че той е роден в началото на осемдесетте години на XIII век и е вторият син на Иван Асен III и Ирина. Като човек със знатен произход Андроник Асен бързо се издига във военно-административната йерархия. В началото на XIV век, по всяка вероятно около 1310 година, той е назначен на длъжността кефалия (граждански и военен управител) на византийските територии на полуостров Пелопонес (наричани Морея). По това време ситуацията в поверените му земи е изключително заплетена.
Фактическото унищожение на Латинската империя с падането на Константинопол обратно в ромейски ръце през 1261 година не довежда до окончателното освобождение на всички владени от латинците територии. В Пелопонес и в Атика се запазват някои техни привидно слаби държавици, които обаче упорито се противопоставят на византийските опити за „реконкиста“. Макар и с изключително малък териториален обсег и без кой знае какви скрити в себе си богатства, тези държавици се оказват примамлива хапка за представителите на някои от най-влиятелните западни фамилии. За тях владението на тези територии, макар дори чисто формално, понеже мнозина от тях дори не са стъпвали там, от една страна носи престиж, а от друга запазва надеждите за „реконкиста“ в обратна посока, а именно възстановяване на Латинската империя.
В началото на XIV век се стига дотам, че латинското Ахейско княжество, подкрепено от Запад със свежи сили, под предводителството на новия си владетел Филип II Тарентски, започва поредна офанзива срещу Византия. Империята, която на свой ред вече се намира в перманентна криза на всички нива, не успява да отговори адекватно. При Трипотамос ромеите са разбити, в резултат на което много техни градове в областта попадат в ръцете на французите. През 1309 година наместника на принца Тома дьо Марзано на свой ред продължава активните военни действия, постигайки някои успехи.
Какъв е отговорът на Византия? В арагонската версия на Манасиевата хроника ясно четем следното:
И месир Тома дьо Марзано, който беше останал в Морея като заместник на принца, водеше голяма война срещу гърците. И гърците, виждайки голямата война, която франките водеха срещу тях и като не можеха да им окажат съпротива, проводиха пратеници при техния сеньор Андроник Палеолог, император на Константинопол, за да им изпрати помощ и да защити тяхната земя.
И императорът, като научи това, изпрати своя племенник, син на сестра си, наречен месир Андроник Асен, с добра компания. И когато той бе в Морея [другото име на Ахея – Пелопонес], събра всичките хора, които можеше да има и язди срещу франките и им нанесе голямо поражение в дефилето, което се нарича Герина, и след това той продължи да действа и стори така, че възвърна всичките крепости на гърците, които принцът бе завладял, когато беше пристигнал в Морея.
И месир Тома дьо Марзано, след като видя, че не е в състояние да води война, сключи мир с Андроник Асен, капитана на гърците и като остави маршала за баюл на Морея, се завърна в кралството в Апулия.
Така накратко са описани бързите успехи, които постига на новия си пост Андроник Асен. Успехи, които колкото и да изглеждат скромни по своя обсег, на фона на състоянието на силите се оказват достатъчни, за да стабилизират империята в региона за дълъг период от време, слагайки край на френската доминация.
С напредването на годините предизвикателствата пред Андроник Асен не секват, но естеството им вече е различно. На него започва да се гледа като на значим фактор, потвърждение на което намираме отново в арагонската хроника. Там четем за съществена военна помощ, възлизаща на 2 000 души, оказана от „капитана на гърците в Лакамедония“ на принцa на Ахея Луи Бургундски в борбата му срещу претендента за ахейския престол Феран. Със сигурност тя е сред обстоятелствата, които накланят везните и водят до решителна победата на Луи при Манолaда на 5 юли 1316 година.
Следващото известие, което получаваме за Андроник Асен отново е свързано с активни действия от негова страна. То датира от 1320 година и разказва за мащабна офанзива, която той предприема срещу френското Ахейско княжество. Кампанията започва с призоваването на всички ромейски сили в Морея. Край Амиклис се събира една значителна за времето си армия възлизаща 3600 души. Първият удар е нанесен по крепостта Мате Грифон, която бързо пада в ръцете на Андроник Асен. Последва атака към Скорта, овладяване на планина наречена Месогалника (Messogalnica) и замъка Коритена.
Най-значимите действия обаче са свързани с обсадата на крепостта Свети Георги. Въпреки явното приемущество на ромеите, комендантът ѝ отказва да я предаде. Това негово действие не е толкова чист акт на смелост, колкото предварително замислен ход. Скоро той очаква при него да пристигне значителна помощ от страна на Ахейския баюл. Активните действия на Андроник Асен осуетяват подобен развой на събитията. Крепостта е превзета с щурм, а на бързащата войска на баюла е устроена засада. В завързалата се битка тя претърпява съкрушително поражение. Самият баюл успява да се спаси, но голяма част от най-знатните му сподвижници са пленени. В ромейски ръце се оказват конетабалът на княжеството Бартоломео Гизи и епископа на Олена. Впрочем последният като духовно лице е освободен от Андроник Асен, но конетабала попада в тъмницата, като впоследствие е отведен в Константинопол като дар за императора.
Значителните успехи на Андроник Асен в толкова тежки за Византия години създават кратко, донякъде залъгващо чувство за стабилност поне в една част от териториите на империята. Оценките за действията му са красноречиви. Срещат се историци, които дори сравняват военните победи на представителя на Асеневци срещу французите с тези на цар Калоян, с оглед на отбиването на техните амбиции за засилването на властта им на Балканите. Обективният прочит на събитията би определил подобни определения като пресилени, но не и безпочвени, предвид постигнатото от управителя на византийска Морея.
През 1321 година Андроник Асен е снет от поста си и принуден да се завърне в Константинопол, по всяка вероятност по политически причини. В столицата на Византия за него започва нов период, в който потомъка на Асеневци се включва активно в разразилите се в империята вътрешни междуособици. На този важен етап от неговия живот ще бъде посветен отделен материал.
Основното изображение на статията представя изглед към Мистра – столицата на Морея, в средата на XVII век.
