„В петък, в 11:30 часа при облачно време и малко дъжд стана тържественото полагане на основния камък на храма „Свети Александър Невски“ … на мястото на някогашните турски казарми зад „Св. София“. От Румелия са тук Величков, Левкийският епископ Геврасий (пловдивски митрополит) като пратеници на постоянния комитет.“
Така Константин Иречек описва в своя дневник събитието, случило се на 4-тата годишнина от Освобождението на България, тогава на 19-и февруари според приетия Юлиански календар. До фактическото започване на строежа ще минат още 22 години, до завършването му – 30, а до освещаването на храма – цели 42 години. Този период на пръв поглед може да бъде определен като дълъг, но сравнен например със „Саграда Фамилия“ в Барселона, чийто строеж започва през същата година и все още не е завършен променя перспективата, от която гледаме.
Друго потвърждение е катедралата „Свети Сава“ в Белград, която отнема титлата най-голям православен храм на Балканите от „Александър Невски“. Тя също все още се намира в процес на довършване, въпреки че строежът е започнат в края на ХIX век. През тези 42 години бурното преплитане на исторически събития в България отрежда и на тримата монарси от Третата българска държава важна роля за изграждането на храма.
Именно мнението на Батенберг натежава София да бъде избран за град, който да бъде огласяван от камбанния звън на храм-паметника. Според първоначалната идея, дадена от Петко Каравелов по време на Учредителното Народно събрание в Търново, катедралата трябвало да краси именно старата столица: „да се построи храм в Търново на Чанлъ тепе, който храм да се посвети на Александър Невски“.
Освен в чест на цар Александър II Освободител, храмът е израз на почитта към всички, дали живота си за Освобождението на България. Именно затова към храм е добавено и определението паметник. Според княза обаче мястото на една национална катедрала, която да напомня за всички, дали своя дан за българската свобода, е в актуалния главен град, макар и той тепърва да утвърждава своето първостепенно значение в младата държава. Монархът допринася и пряко за каузата, отделяйки 5000 златни лева лични пари.
След избирането на града, в който трябва да бъде изградена църквата, на дневен ред идва друго много важно решение – най-подходящото място в София. Макар и в края на града, мястото, на което днес се издига катедралата е най-високото в тогавашните граници на София. Дори и днес от всяка точка, предоставяща панорамен изглед към града, доминиращи са именно позлатени куполи и сградата, чиято камбанария достига до 53 метра височина.
Приемствеността между „Света София“ и „Александър Невски“ е другата причина храмът да се намира тъкмо на това място. Света София изпълнява ролята на главен софийски храм векове наред, а по това време не е действаща и „Александър Невски“ е приеман за неин наследник. Финансирането на строежа е друг важен аспект, който може да създаде трудности. Скоро след като започват да се набират пари за него става ясно, че желанието на инициаторите катедралата да бъде издигната само от дарения няма как да се осъществи. С различни странични спомоществователи, включително и помощ от държавния бюджет все пак рекордната за времето си сума от над 5,5 милиона златни лева се оказва достатъчна за завършването на катедралата.
Поради забавеното начало на строежа е сменен и първоначално избраният за главен архитект Иван Богомилов, който междувременно умира. През 1904 година, когато започва фактическият строеж, Александър Померанцев променя много от заложените от предшественика си идеи, например увеличавайки капацитета на катедралата от първоначално предвидените 1500 до 5000 поклонници едновременно. Руснакът проектира храма в неовизантийски стил, изживяващ ренесанс по това време в руската архитектурна школа.
Архитектът включва елементи от църквата „Христос Пантократор“ в Несебър. „Александър Невски“ е повлиян силно и от старата българска архитектура, а във фасадата ѝ личат белези на църквата в Асеновата крепост – един от образците на българската църковна архитектура. Един от най-важните елементи за всеки храм, неговият глас, са камбаните. Излети в Москва, общото тегло на камбаните възлиза на 24 тона, а само най-голямата от тях тежи повече от 13. При ясно време звънът може да бъде чут на цели 30 километра. Криптата, която днес е музей, който проследява развитието на българската иконопис от IX до XIX век, е трябвало да изпълнява съвсем други функции. По обясними причини обаче идеята остава неизпълнена и неизпълнима – трябвало е да бъде гробница на българските царе.
По време на Първата световна война, в която Русия е противник на България и дори води сражения срещу българската войска в Добруджа, цар Фердинанд предлага храмът да смени името си на „Св. Св. Кирил и Методий“. Предложението е одобрено и прието от правителството на Васил Радославов след ожесточени дебати. След българския крах в нея, всички военновременните решения са ревизирани, а Радославов е осъден на доживотен затвор задочно от Третия държавен съд. Така „Александър Невски“ продължава да съществува с първоначалното си име съвсем скоро след акта на преименуване.
Междувременно цар Борис III вече е поел тежката корона от баща си, когато най-сетне след бурното десетилетие на войни и разочарования на 24 август 1924 храмът е осветен. Това е било предвидено да се случи на 25-ата годишнина от възкачването на престола на Фердинанд на 2-и август 1912, но форсмажорните обстоятелства отлагат събитието с цели 12 години. Първият празничен звън на камбаните оглася столицата по-рано – след славната победа на българската войска, довела до превземането на одринската крепост през 1913 година.
Въпреки това красиво начало на нейното съществуване, българската катедрала невинаги събира народа в моменти на всенародна радост и гордост като този. В много случаи тя го разделя. Това се отнася най-вече за името на храм-паметника, което буди спорове от Първата световна война до днес.
Александър Невски е новгородски княз и светец. През 1240 записва внушителна победа в битката на река Нева над настъпващите към Новгород шведски войски. За важността на битката можем да съдим по това, че след нея князът получава името Невски. На мястото на битката пък по-късно е изградена столицата на царска Русия – Санкт Петербург. Скоро след това Невски се отказва от светски живот и получава монашеското име Алексий.
Без да оспорваме важността на светеца за руския летопис и православието, е спорно доколко личност като Александър Невски, която няма никаква връзка с българската история заслужава тази висока чест.
Руският светец е покровител на руската войска, съименник на царя Освободител Александър ll, в чиято чест е съграден той. Макар това обяснение да звучи логично, днес катедралата има много по-важни функции и като представителен храм на българската православна църква би трябвало да прославя някой от българските светци.
От друга страна дори и Александър Невски да не е най-подходящото име, една евентуална негова промяна би предизвикала повече негативи, отколкото запазването. Да промениш името на божи храм не е като да промениш името на стадион… Все пак храмът се състои от три Свети престола, като южният и северният са посветени съответно на цар Борис I и Св. Св. Кирил и Методий. За да може „Александър Невски“ наистина да остарее като катедрала, ние трябва да приемем тази ситуация, независимо дали ни харесва или не и да преустановим нашите злободневни боричкания и противоречия спрямо нея.
През 1953 българското правителство отпуска 30 милиона за възстановяването на храма, засегнат от бомбите, хвърлени над София. През същата година на църквата е даден статутът „патриаршеска катедрала“. На 18-ти октомври 1998 година, след посещение на патриарх Максим в Москва, руската патриаршия дарява част от мощите на светеца, които и до днес са изложени за поклонение в софийския храм.
