Търновската конституция и забравеният принос на проф. Александър Градовски

По стара традиция, датираща от късния XVIII век, когато революционните борби в Европа и Америка се разкъсват между самодостатъчния разум на Просвещението и неговото пълно отрицание от войнстващия Романтизъм, в нашето съзнание понятието за „конституция“ се явява неминуемо приравнено с една американо-френска представа за свободна държава. Казано по друг начин това е държава, която чрез гарантиране на естествените права осигурява на индивида лична свобода, а чрез разделението на властите – политическа свобода, участие в управлението и т.н. В този смисъл държава без конституция е равнозначна на безправие и тирания; такава, каквато Хегел нарича „безконституционна“ или “Verfassunngloser Staat”(в пряк превод – държава без конституция).

Конституциите биват различни по вид, форма и съдържание. Ако използваме понятието на Емер дьо Вател, автор на знаменитата книга „Законът на народите“ от 1758 година, конституцията е основният правилник, който определя вида и начина, по който трябва да се упражнява публичната власт. В конституцията се вижда: формата, под която народът действа като политическо тяло; как и чрез кого един народ трябва да се управлява, какви са правата и задълженията на правителството. „Конституцията всъщност не е нищо друго освен ред, по който един народ си определя да постигне, с общи усилия, задачите и благата на политическото общество“, представя Вател като заключение. В немската правна доктрина възниква понятието „Verfassung“, което означава „устройство“. Още от Средновековието в редица западноевропейски държави се утвърждават „lex fundamentalis” и „leges fundamentales” по смисъла на „основни закони“. В Царска Русия съществуват „Основные государственные законы“, кодифицирани от граф Михаил Сперански през 1832 година, а от 1906 година станали фактически първата руска конституция. Английският конституционен модел се базира на серия от документи и изведени от практиката общовалидни принципи. В американския такъв те са обединени в единен акт, който се развива чрез изменения и чрез прецедентите на съдилищата.

Продължителното отсъствие на България от картата на Европа след 1396 година на пръв поглед я изолира от множество процеси, съпътствали развитието на европейските общества. Но през 1879 година младата българска държава се оказва страната с една от най-демократичните и напредничави конституции в света по онова време, изработена чрез дейната роля на Учредителното събрание. Приетата в старопрестолната столица Търново конституция съдържа модел за разделение на властите, основни права и задължения на поданиците на Княжеството, народно представителство, избирателни права, отговорност на министрите, ред за ревизия на конституцията.

Пътят до 16 април 1879 година и до зората на българския конституционализъм обаче не е нито кратък, нито лесен. Ако трябва да намерим конкретно основание за неговото своеобразно „раждане“, то това са два члена, заложени в рамките на Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 година и Берлинския договор от 13 юли 1878 година. Съгласно чл. 7 от Санстефанския мирен договор едно събрание на видни българи (използваното понятие е „първенци“, „нотабили“, за което ще стане въпрос малко по-късно в изложението), свикано в Пловдив или Търново, следва да изработи под наблюдението на руски и османски комисар Органически закон на княжеството – също както е направено във Влахия и Молдова през 1830 година след сключването на Одринския мир. Берлинският договор от своя страна запазва част от тези параметри – отново събрание на „нотабили“ в Търново, което да изработи Органически закон преди избирането на княз. Определено е, че временното руско управление следва да бъде не повече от девет месеца до изработването на органическия закон. Понятието „нотабили“ (notabiles) означава първенци, т.е. граждани, които се отличават по това, че заемат високи обществени служби, че са доста имотни и образовани и че се ползват с голям личен авторитет. Терминът произлиза от старофренското право – Assemblees de notables, т.е. събрание, което не се съставя чрез провеждането на народни или съсловни избори, а се назначава и свиква по волята на върховната власт – краля.

Голяма роля в изготвянето на проекта, който бива внесен в Учредителното събрание в Търново, има руското временно управление в лицето на княз Александър Дондуков-Корсаков и на юриста Сергей Лукиянов, който ръководи правосъдния ресор в администрация на княз Дондуков (назначен с височайша заповед от 16 април 1878 година за руски императорски комисар). Първоначалният проект е изготвен от Лукиянов на базата на сръбския устав от 1869 година като от там са заимствани цели правни институти като Обикновеното и Велико народно събрание, Държавния съвет, колективното и изборно регентство и др. Проектът има видни консервативни характеристики, сред които: Великото народно събрание да има представители, които влизат в него по право; регенти на владетеля да бъдат само най-близките негови роднини. Редом с това присъстват и демократични нововъведения, сред които един първообраз на днешния парламентарен контрол – членовете на Народното събрание имат право да отправят на правителството запитвания и надлежните министри са длъжни да отговорят.

На 6 ноември 1878 година проектът за Органически устав е връчен на император Александър II в Ливадийския дворец в Крим от княз Дондуков-Корсаков. На 8 ноември 1878 година проектът е изпратен със записка до Николай Гирс, управляващ министерството на външните работи на Руската империя и заместник на външния министър княз Горчаков, с молба за неговото скорошно разглеждане в министерството, за да може на 6 януари 1879 година да се открие Учредителното събрание в Търново. Проектът е прегледан от външното министерство, а след това и от страна на военния министър. С височайша императорска заповед след тези два прегледа е определено той бъде подложен на „подробен преглед“ във II отделение на канцеларията на Негово императорско величество. Сформирана е комисия в състав от княз Сергей Урусов, началник на отделението, председател на комисията, неговият помощник Брун, Александър Мелников, поддиректор на Азиатския департамент в Министерството на външните работи и професорът по държавно право при Петербургския университет Александър Градовски.

Дълго време, базирано на два последващи исторически източника (книгата на Павел Матвеев „България след Берлинския конгрес“ от 1888 година и монографията на проф. Павел Милюков от 1905 година „Българската конституция) се е считало, че проф. Александър Градовски е взел доста незначителна роля в преработването на първоначалния проект на Лукиянов, тъй като по думи на проф. Милюков бил слабо запознат с бита и положението на България, а останалите членове на комисията се отнесли „съвършено формално към своята задача“. Това твърдение се оказва силно неточно и по-късни изследвания по тази материя от страна на проф. Стефан Баламезов и проф. Любомир Владикин показват значителната роля, която комисията е изиграла в промените по проекта. С основна роля на проф. Александър Градовски, който по думите на проф. Владикин, бидейки „отлично започнат с принципите на неподправения конституционализъм“ ги приложил „доколкото било възможно, към новото конституционно княжество“. Няма да е грешно да се посочи, че думата „конституционен“ в текста на проекта на Търновска конституция, се появява именно след редакцията, в която дейна роля има проф. Градовски. Докато чл. 7 на проекта на Лукиянов гласи „Княжество България е монархия наследствена, ограничена от народно представителство, съгласно този устав“, във вече чл. 3 от варианта на т.н. „Петербургска редакция“ се казва, че „Княжество България е монархия наследствена и конституционна, с народното представителство“.

Кой всъщност е професорът от Петербургския университет Александър Градовски? Роден е през 1841 година във Валуйския уезд, Воронежска губерния, в дворянско семейство. Завършва право в Харков през 1862 година, през 1867 година става доцент, а от 1869 година е професор в Санкт Петербург. В своето творчество Градовски се оформя като последовател на т.н. „държавна школа“ на Константин Кавелин и Сергей Соловьов. Основният му научен труд е „Началото на руското държавно право“ в три тома – „За държавното устройство“, „Органи на управление“ и „Органи на местно управление“. Написва книгата „Държавното право на най-важните европейски държави“, където анализира правното устройство на западноевропейските държави. Занимава се с публицистика. В убежденията си е умерено либерален, подкрепящ реформите на император Александър II.

Влиянието, което оказва проф. Александър Градовски върху ревизията на проекта за Органически устав на княжеството, съответства на неговите правни и политически разбирания. Както беше посочено по-горе, „петербургската редакция“ добавя думата „конституция“, която Учредителното събрание по-късно запазва. Във връзка с Великото народно събрание е запазен принципът на народното представителство от един представител на десет хиляди души. Предвидените в първопроекта ценз и двустепенни избори са заменени с всеобщо и пряко избирателно право. Разширени са бюджетните правомощия на Народното събрание – думата „обсъждане“ на бюджета е заменена с „приемане“, с което се подчертава, че бюджетът може да бъде приет само от НС. „Петербургската редакция“ посочва, че проектът за бюджет се разглежда член по член, т.е. че не бива обсъждан и гласуван изцяло или глава по глава. Народното събрание получава правото да отхвърли бюджета и по политически причини, а не само по икономически или финансови, както е написано от Лукиянов в първоначалния проект.

Законите вместо „одобрени“ вече биват „приети“ от страна на Народното събрание. Ясно подчертана е министерската отговорност. Министрите са отговорни пред княза и Народното събрание съвкупно за общите взети от тях мерки и лично всеки за действията, извършени от него по поверената му част от управлението, сочи „Петербургската редакция“, с което е предвидена тяхната „солидарна“, политическа отговорност, дотогава вписана само в чл. 6 на френския конституционен закон от 1875 година. Гарантирани са личните свободи на гражданите по време на обявено от княза военно положение. Записаната в първопроекта норма „конфискация на имущество се допуска само за политически престъпления“ е заличена в Петербург и общата конфискация е забранена.

Важна поправка касае и православната църква – обявено е нейното единство с Българската църковна област, тоест Екзархията, като по този начин се запазва църковното единство българския народ при една политически разпокъсаната България. Едно от последните предложения от страна на Петербург е да се създаде нов член, който да регламентира свободата на събрания по подобие на съседните на България държави, тъй като такъв отсъства, „вероятно случайного опущение“.

Проектът на Лукиянов е приведен в много по-строен и синтезиран вид по време на „петербургската редакция“. Първоначалните 205 члена са преобразувани в общо 170. Поради липсата на значимо документално наследство относно ролята на отделните членове на назначената комисия, би могло по пътя на логиката и техните биографии да се установи конкретния принос на всеки един към проекта и по-специално да се потвърди ролята на проф. Градовски в основните конституционни поправки, нанесени по време на редакцията. Професионалният път на княз Сергей Урусов като началник на II отделение на императорската канцелария е свързан с кодификация на законодателство и неговият опит по това време определено би имал влияние върху привеждането на проекта в една по-стройна и организирана форма. Същото важи и за неговия помощник Брун. На Азиатския департамент остават по-скоро политически въпроси като единството на българската православна църква и българската църковна област. Остават въпросите, които изследователите на този момент от българската история, определят като дело на проф. Александър Градовски – това са вписването на думата „конституция“ в редакцията, избирателните права, по-широките бюджетни правомощия на Народното събрание и подчертаната отговорност на министрите.

Нанесените поправки по проекта на Органически устав пряко съответстват на вижданията на проф. Градовски. В реформите на император Александър II в Русия професорът вижда укрепване на националното единство на Русия, нова енергия за нравствените и материалните сили на народа и стремеж да се обезпечат индивида и обществото с граждански права. Независимо от убеждението му в силната монархическа власт, за която в своята книга „Основи на руското държавно право“ той казва „изследването на въпроса за правата и привилегиите (преимуществата) на държавната власт в Русия, като в неограничена монархия, се съсредоточава върху разглеждане на правата на императорската власт“ (т.е. властта на императора бива приравнена на върховна държавна власт), той подкрепя свободата на печата, свободата на съвестта, правото на свободно придвижване, справедливостта като критерий за установяване на данъчна система, самостоятелността на църквата и независимостта на съда. Тези въпроси са предмет на негови статии в руския печат, съдържащи конкретни предложения за реформиране на държавното устройство. Това би могло да се проследи и във философията на първообраза на Търновската конституция по отношение властта на монарха и нейните правомощия, но и гарантираните граждански и политически права, система от органи на централна държавна власт и акцент върху местното самоуправление.

Рецензията, която проф. Градовски пише върху книгата на Бенжамен Констан „Курс по конституционна политика“, дава неговата представа за един балансиран конституционализъм, който включва в себе си елементи на монархизъм, аристократична йерархия и демократични такива. По смисъла на проекта за Органически устав на Княжеството това може да бъде изведено на основата на княжеската власт, наличието на орган като Държавния съвет с назначена от монарха квота, който концентрира правомощия от законодателната, изпълнителната и съдебната власт (глава 22, дял 1 от Проекта), даващ силно усещане за йерархичност на държавното устройство, но в същото време Народно събрание, което се избира пряко, и има контролни правомощия. Търсенето на баланс и характерна черта за неговите виждания в областта на руското държавно право. Установяването на балансирано управление по силата на основния закон е нещо, което преследват като цел както представителите на Временното руско управление, така и учредителите в Търновското събрание, приели първата българска конституция.

Единствено ранната смърт на проф. Градовски на 48-годишна възраст през 1889 г. му пречи той да продължи задълбочената си академична дейност в областта на правото, историята и политиката. Ерудицията на Александър Градовски, дълбочината на неговата мисъл и слово го правят желан събеседник на личности като Фьодор Достоевски, Анатолий Кони, Алексей Шахматов и други. Ако обаче възгледите на този човек, работил през целия си живот в изучаването на държавата като структура, правомощия и институции, да се сумират съвсем кратко, особено с оглед на неговата полемика с Достоевски, то Градовски смята, че нито една публична институция не може да се развие или дори да пусне корени, ако човешката личност не е обезпечена в своите най-основни права. Уважението към човешката личност е онзи незаобиколим и неприкосновен критерий за осъществяване на държавно управление, в който Градовски се опитва да убеди всички – от своите студенти до своите съвременници.

Автор: Димитър Стоянов

Използвана литература:

1. „История на Търновската конституция“, проф. Любомир Владикин
2. „Конституционно право. Част първа.“, проф. Стефан Баламезов
3. „Организация на демократичната държава“, проф. Любомир Владикин
4. „Княз Александър Дондуков-Корсаков за създаването на Търновската конституция, 1881-1883 г.“, Костадин Паев
5. „Кратка история на западната теория на правото“, Джон Кели
6. Градовский А. Д. Собрание сочинений: монография. Т. 7. Начала русского государственного права, Ч. 1
7. Градовский А. Д. Политика, история и администрация
8. Градовский А. Д. Государственное право важнейших европейских держав
9. Гуляк И. И. Социально-политическая философия А. Д. Градовского