Христо Измирлиев, или както по-късно сам се нарича – Смирненски, е един от най-големите български културни съзидатели. Творчеството му се отличава с необикновена пламенност, твърде типична за един млад идеалист. Той израства като човек в едни от най-динамичните времена както за България, така и за целия свят. В началото на ХХ век младият поет свидетелства за огромното социално неравенство, което съществува. Повлиян от тази страховита картина на действителността, той жарко се увлича по някои от новите идеи, търсещи приложение в политическия и обществен живот. В поезията му е налице привързаността към възгледите на Карл Маркс и Фридрих Енгелс за утопичното съществуване на хората. Емоцията надделява над младия автор и той започва да пише в името на своя безкраен и пламенен идеализъм, в името на вярата за едно по-добро бъдеще. Днес обаче ние няма да обърнем внимание на политическите възгледи на писателя, защото не те са най-важни. Ще ви представим една от неговите прекрасни творби, които са преди всичко за хората, за техните проблеми и житейски несгоди, за техния порив към промяна, ето я и нея:
Ний
Ний всички сме деца на майката земя,
но чужда е за нас кърмящата й гръд,
и в шеметния кръг на земния си път,
жадувайки лъчи, угасваме в тъма –
ний, бедните деца на майката земя.
Край нас се вие бич, над нас тежи хомот
и робския закон на жълтия метал;
ний раснем в нищета, ний гаснем сред печал
и ръсим в своя друм сълзи и кървав пот –
ний, бледи смъртници – родени за живот.
А ний сме океан от огнени вълни,
величествен керван към светли висоти;
Чрез нашите сърца вселената тупти,
живота се крепи на раменете ни,
но ний сме океан от стенещи вълни.
На земните блага всевечни сме творци,
а нужда ни души до хладната си гръд.
Под черните крила на дебнещата смърт
привеждаме чела със трънени венци –
ний, вечните творци, ний морните борци.
Но иде ден на съд! Над майката земя
надвисва ураган и в громкия му зов
преплитат се ведно омраза и любов,
а майката земя възсепва се сама,
потъпкала греха, отърсила срама.
Защото в боен ред сред робската тъма
възбунени вълни издигат се със рев,
защото накипя свещеният ни гнев
и неговият вик стозвучно загърмя:
„И ние сме деца на майката земя!“
