След възстановяването на българската държава (1185 година) започва с нова сила крепостното строителство. Крепости започват да се строят навсякъде в страната за разлика от времето преди попадане под византийско владичество, когато те се издигат главно в пограничните райони.
Засиленото им строителство обуславя и настъпилата промяната във военната тактика. Все по-рядко армиите се срещат в открит бой. Обсадите на градовете стават основна част от воденето на война. За превземането на един град, както и за неговото опазване, от ключова важност са метателните машини.
Средновековните метателни машини се делят на три основни типа според принципа на действие. Първият тип са машините, използващи енергията на опънат лък. Такива са балистите, които най-често изстрелват огромни стрели, въпреки че са можели да се приспособят за стрелба и с камъни. Вторият тип са тези използващи енергията на усукани въжета. Третите са тези основаващи се на противотежести. В следващите редове ще стане дума именно за представителите на третата група, наречени с френското име требюшет.
Требюшетът представлява дълъг стълб закрепен за вертикална стойка. В единия си край има прашка, изплетена от въжета, в която се поставя камъкът, а на другия са закрепени много ремъци, за да могат множество хора едновременно да издърпат рамото надолу и така да дадат началния тласък. С годините требюшетът се развива. Той продължава да действа на същия принцип, но вече на късото рамо висял сандък пълен с пръст, камъни, пясък или олово. Масата на противотежестта може да е между 4,5 и 14 тона. Прашката се удължава значително и така се увеличава далекобойността.
Съвременните експерименти показват, че един требюшет се управлява от около 50 души. С противотежест от около 10 тона, той е способен да изхвърли камък с тегло 100-150 кг. на около 150 метра. В края на XII век в Средиземноморието се появява същински требушет с противотежест. Требюшетната артилерия се е използва главно за разрушаването или повреждането на укрепителни съоръжения, но също и за хвърляне на запалителни снаряди, а понякога и на трупове на умрели животни за подбуждане на епидемия вътре в обсаденото място.
Има свидетелства за използването на такива съоръжения от българската армия при нейните завоевателни походи. Примерите за това не са рядкост в средновековната ни история. Според Жофроа дьо Вилардуен, когато през 1206 година цар Калоян обсажда Димотика, той разположил 16 каменометни машини. А през пролетта на 1207 година той обсажда Одрин с 33 големи каменохвъргачки, с които успява да срути стената и кулите на две места. През 1237 година Цар Иван Асен II обсажда отбраняваната от никейците крепост Цурулон с много обсадни машини, които изгаря при оттеглянето си. Въпреки че тези свидетелства са от първата половина на XIII век, до падането под турско робство, трибюшетното строителство в България продължава.
Свидетелство за това ни дават някои археологически находки. Най- значима такава находка са намерените
36 каменни топки в Червен. Каменните топки са открити в укрепената част на града, в тъй наречения замък, разположен на най-високото място в западната част на цитаделата. 31 от тях са открити подредени до стената при вътрешния северозападен ъгъл на зданието, 2 пред входа на сградата и 3 пред помещение № 2. Това са кръгли бойни топки с диаметър 0,50 метра, повечето издялани от камък, подобен на кремък и само няколко от варовик. Тежестта им е около 100-150 кг. Предполага се, че топките са складирани в Червен, от където при нужда са транспортирани до дадено място. Твърдението, че са използвани при защита на града, е малко вероятно. Фактът, че селището е застроено с множество сгради, както и голямата денивелация на терена, биха направили работата на един голям требюшет, който да изстрелва камъните, невъзможна.
Изборът на Червен за център на доставка на подобни машини и снаряди за тях не е случаен. По времето на средновековието развит град, разполагащ с квалифицирани занаятчии-дърводелци, ковачи, каменоделци и други, способни да изработят подобни сложни и големи машини. Според западноевропейски извори за построяването на един требюшет е нужна усилената работа на 50 дърводелци, без да се считат ковачите, изработващи многото железни части за нея, и други занаятчии, като въжари например. Дървени или метални части за машини от такъв тип не са открити при разкопките в Червен. Това до известна степен би могло да означава, че в него са се складирали единствено боеприпасите, а машините са доставяни от друго място. Най-вероятно обаче липсата на такива находки се дължи на факта, че в даден момент от своята история машините са били разрушени, за да се използват за други цели. Подобен пример намираме в западноевропейските извори, които дават многобройни данни за такива начинания. Един подобен пример е този за Луи Свети, който през 1249 година при Дамиета пленява 24 обсадни машини, след което ги разглобява и така заобикаля лагера си с ограда.
Много хора биха си задали въпроса защо тези топки е трябвало да се складират и да се превозват до мястото, където са нужни, при положение, че при обсада биха могли да се събират камъни от района около крепостта, които да бъдат използвани като снаряди. Причините са много. Овалната форма на топките подобрява тяхната траектория и далекобойност. Също така, много често около градовете не се срещат подходящи камъни, а понякога, когато такива има, те са събирани от местното население, за да не бъдат използвани срещу тях самите.
Каменните топки от Червен са именно доказателство, че българските царе са следвали политиката на предварително изработване на снарядите за бойните си машини. Броят на нужните топки при една обсада със сигурност е бил значителен. Както вече споменахме, при обсадата на Одрин цар Калоян използва 33 големи каменохвъргачки. За сравнение през 1296 година при Единбург Едуард I Английски използвал 3 машини, които изстреляли 158 огромни камъка за 3 дни.
Строителството на големи бойни машини през Средновековието в България показва степента на развитие на българската армия. Това е и доказателство, че въпреки някои трудни периоди, тя все още се намира сред най-силните на континента.
