Поводът за създаване на одата „Българският език” (публикувана през 1883 година в стихосбирката „Поля и гори“) са твърденията за неговата грубост и неблагозвучност. Заглавието насочва към националната принадлежност на езика, към неговата уникалност, а това е достатъчно условие да породи гордост у всеки българин. Основен мотив в цялото творчество на Иван Вазов е любовта към всичко родно, а възхвалата на свещения и прекрасен език е тезата, с която са победени хулителите. Стихотворението заявява Вазовото разбиране за мисията на поета. Той трябва да представи перипетиите на езика чрез силата на самия него и да реабилитира позицията на словото в духовното пространство на нацията. Краят на одата придобива смисъла на обет за личния принос към съдбата на езика и изразяват готовността за съхранението му.
Българският език
Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не — за ядове отровни.
Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?
Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива —
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?
Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!
Не си можал да въплътиш във теб
съзнаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп —
за груб брътвеж те само бил орисал!
Тъй слушам си, откак съм на света!
Си туй ругателство ужасно, модно,
си тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.
Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;
ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
