В следващите редове ще прочетете избран откъс от новото ни издание – „Размирни години. Спомени на един опълченец“ на Мито Анков. Авторът е председател на Врачанския революционен комитет и придружава Васил Левски и Димитър Общи по време на агитационните им обиколки. Впоследствие се записва в Българското опълчение и проявява особен героизъм в решителните сражения при Стара Загора, Шипка и Шейново. Представеният текст разказва именно за напрегнатите августовски дни на 1877 г., когато духа на българския опълченец бива поставен на изпитание.
11 август. Още отрано движенията почнаха по цялата боева линия. Всичките опълченци бяха на местата си и с нетърпение очакваха неприятеля. Най-сетне съмна се добре. Неприятелските часови се виждаха, показаха се и турци, които се наместиха в едни камънаци и почнаха да стрелят. Почнаха и нашите да им отговарят. Обадиха се и топовете. Постепенно сражението ставаше все по-ожесточено. Почнаха да гърмят и пушки, и топове и от двете страни. Имаше вече ранени опълченци и в гърба, защото сега турците стреляха и откъм Лиса гора. По едно време турците почнаха да пускат колони по разни посоки, от което се разбираше, че те се готвят да ни нападнат от всички страни и да ни унищожат.
Нашите топове се силеха да отговарят на турските, но последните бяха 10 пъти повече от първите, пък и нямахме достатъчно гранати. Освен това турците ни бяха обградили почти отвред, оставаше още свободен само пътят за Габрово. По цялата боева линия се чуваха само команди: „Пальба ротой! Мзводом… пли!“. При все че биваха все разредявани, неприятелските редове продължаваха да настъпват упорито. Но най-сетне с едно гръмогласно „Ура!“ опълченците на щик нахлуха в турските редове и се почна борба за гуша и ръце с ръце.
Турците разбраха, че не ще могат да надделеят и се оттеглиха в безредие; те разбраха, че не тъй лесно ще превземат шипченските височини от омразните тям ешилкалпаклъ комиталар (опълченските шапки имаха дъно със зелено сукно). Тази атака коства на Опълчението доста скъпо. Много ранени се отправиха към превързочния пункт и много умрели и тежко ранени пренесоха санитарите. През всичкото време нашата конница постоянно тичаше от шанц на шанц, изложена на куршумите, и разнасяше с конски торби патрони на опълченците. Но Бог я запази, защото вършеше свято и благородно дело.
В това време генерал Столетов с началника на щаба подполковник Ринкевич и с другите щабни офицери стоеше на връх Св. Никола и от там издаваше заповеди, които конниците опълченци бързо разнасяха. Но беше още рано през деня, а помощ дали щеше да ни дойде и кога? Тия въпроси си задаваше всеки наш офицер и всеки войник.
Денят вече почна да се преваля и турците все по-яростно налитаха да превземат и едничкото ни за отстъпление място – шосето за Габрово. Пазеха го Орловският и Брянският полкове и някои опълченци. По едно време стана голям смут – някои извикаха, че турците излезли на шосето, но това беше лъжа. Наистина те бяха се опитали да извършат това, но бяха отблъснати. Към 6 часа опълченците почнаха да си шушнат, че гранатите ни се вече свършили. Това ни силно разтревожи. Та и турците това и очакваха и като че ли и те знаеха това и със свършването на деня искаха да свършат и с нас сметката. Барабани и тръби пак заечаха, въздухът пак се изпълни с турски диви викове: „Аллах, юрюин канкардашлар“ и дива бясна сган полетя върху нас, и когато ние почти се готвехме да отстъпим, чу се вик: „Помощ иде!“.
Запяха и песента „Шуми Марица“. Опълченците се насърчиха, нахвърлиха се лудешки с щиковете си на турците и ги отблъснаха. Още се повтаряше: „Помощ иде!“, но тя не идеше. Чак когато предните редове на турците вече бяха излезли на шосето и се готвеха да нанесат гръмоносен удар на храбрите защитници на шипченската височина, чиито редове бяха много oредели, пристигна бързо един батальон от отряда на генерал Радецки, качени по двама войници на един кон. Турците бяха прогонени и гърмежите на топовете им почнаха да стават по-редки и се чуваха надалеч. В него ден – 11 август, както казваха, турците бяха извършили 14 атаки, но бяха навред отблъснати с големи загуби. Впрочем и ние бяхме малко изпатили.
