Чрез поредицата „Спортна хроника“ сдружение „Българска история“ ви среща с някои от най-големите имена на българския спорт. В нея те ще разкажат интересни случаи и спомени от състезателния си път, ще си припомнят техните върхове и спадове, обрисувайки със собствени думи моментите, в които са давали поводи за гордост на милиони българи.
Нашият днешен гост е легенда не само на българския, но и на европейския баскетбол. Неговото име е Атанас Голомеев, известен с прякора си Змея. Роден е на 5 юли 1947 година в София. Състезателната му кариера преминава през „Спартак“ (София) (1962-63), ЦСКА (1965-67), университета Макгил, Канада (1968-70), „Академик“ (София) (1970-76), „Левски-Спартак“ (1976-81), „Гюней Санай“ (Адана) (1981-83), „Левски-Спартак“ (1983-85). Треньор на „Левски-Спартак“ (1985-86). 9 пъти шампион на България като играч (1967, 1971, 1972, 1973, 1975, 1976, 1978, 1979, 1981) и веднъж като треньор (1986). С националния отбор на България участва на пет европейски първенства – Италия’69, ФРГ’71, Испания’73, Югославия’75 и Белгия‘77. 2 пъти е най-добър реализатор на финалите (1973 г. с 22,3 точки средно на мач и 1975 г. с 22,9), а 4 пъти попада в идеалния отбор (1971, 1973, 1975, 1977). През 1991 г. е включен в списъка на 50-те най-велики баскетболисти на всички времена на ФИБА, а през 2019 г. става четвъртият българин, включен в Залата на славата на Международната баскетболна асоциация след Ваня Войнова и съдиите Артеник Арабаджиан и Валентин Лазаров.
Началото
Всичко започна в двора на 20 СОУ, когато бях 10 клас. С приятели играехме баскетбол и към нас се приближи непознат човек, който ме попита дали някога съм тренирал този спорт. Отговорих му, че не съм. Той се представи – Венци Янев, треньор на юношите старша възраст на „Септември“ и ме покани да се присъединя към тях. Дотогава бях пробвал най-различни спортове – бях футболен вратар, бях добър на висок скок, хвърляне на диск, плуване, волейбол, но тази случка промени всичко. Срещата ми с баскетбола се ограничаваше до лятната Универсиада през 1961 г., когато успях да изгледам няколко мача с безплатни билети. След няколко месеца тренировки по време на една контрола ме забеляза селекционерът на юношеския национален отбор Петър Симанов. Макар че бях започнал съвсем наскоро с този спорт ме включи в отбора за Балканиада в Атина. По същото време титулярният център на „Спартак“ (София) Илия Мирчев направи една глупост (б.р. хвърля милиционер в тогавашния басейн „Република“, сега „Мария Луиза“) и се появи възможност да заема неговото място. Бързо се адаптирах, като в същото време участвах на европейското първенство за юноши в Италия. Там станах топреализатор на турнира, изпреварвайки югославянина Крешимир Чосич (б.р. фундаментална фигура за европейския баскетбол, двукратен световен, трикратен европейски и олимпийски шампион от 1980 г.) и това спомогна да бъда включен в мъжкия национален отбор. В същото време дойде момента, в който трябва да вляза в казармата. Министърът на външните работи Ангел Солаков обеща, че ще направи спортна школа на „Спартак“, за да остана в техните редици, но докато това се случи от ЦСКА действаха. Бях на стадиона за футболен мач с приятеля ми Темелаки Димитров, който бе в същото положение. На почивката при нас дойдоха четирима души с автомати, които ни отведоха и така се озовах в армейския клуб. Още в първия си мач за КЕШ в Люксембург вкарах 38 точки. Имахме много добър отбор начело с Цвятко Барчовски. Гард ни бе бащата на сестри Малееви Георги Малеев…
Престой в Канада
Заминах за Канада с баща ми, който зае дипломатическа длъжност там (б.р. бащата на Голомеев дълги години е генерален директор на „Хранекспорт“). Записах се в университета Макгил, който бе сред водещите 20 в световен мащаб, за да уча архитектура. Първоначално бях част от отбора „Оркид“, а след това играх в университетския баскетболен тим. Интересно е, че треньорът ни ръководеше и тима по американски футбол. Показателно за представянето ми е, че рекордите, които съм поставил още не са подобрени половин век по-късно (б.р.най-много точки средно на мач в рамките на един сезон (37,5) и най-много точки при гостуване – 57). В началото на тази година от ръководството на университета се свързаха с мен и ме поканиха да присъствам на приемането ми в неговата зала на славата. Заради коронавируса церемонията бе отложена, но това показва отношението им към мен. В България веднага се намериха „доброжелатели“, които казваха, че съм играл срещу хокеисти и затова съм бележел толкова. Не виждам проблем да вкарвам по 40 точки на мача в Канада, след като имам 38 срещу „Реал“ (Мадрид). ЦСКА редовно ми пращаха самолетни билети и играех на ниво срещу „Симентал“, ЦСКА (Москва), „Барселона“. Вярно е, че организацията не бе като в САЩ, след като аз получих първата стипендия за спорт в историята на Макгил, но хората се развиват и резултатите им в момента го показват (б.р. актуалният шампион в NBA е канадския „Торонто Раптърс“).
Разбити мечти за чужбина
Още докато бях част от университета Макгил идваха скаути от отбори от NBA, които търсеха талантливи попълнения. Знам, че интерес към мен имаше „Ню Йорк Никс“. В онзи период обаче нямаше как да отида там – баща ми бе дипломатическо лице и ако бях решил да остана семейството ми в България щеше да пострада. През 1973 г., когато станах най-добър реализатор на европейското първенство „Барселона“ ми предлагаше 200 000 долара заплата. Това бяха страшно много пари. Само ще отбележа, че си купих „Мерцедес“ от Щутгарт за 2400 долара. И тук обаче се разминах. Чак през 1981 г. „Левски-Спартак“ ми позволиха да отида в Турция и то след като лично помолих заместник-министъра на вътрешните работи Ангел Карлов. Не знам как избраха точно „Гюней Санай“, но станах първият баскетболист, пуснат да играе в чужбина.
Успехи с „Академик“ и националния отбор
През 70-те години на клубно и национално ниво по нищо не отстъпвахме на водещите европейски отбори. Плюсът бе, че редовно участвахме на приятелски турнири в Италия, където се срещахме с бъдещите ни съперници и така нямахме нужда от разузнаване. Освен това ни бяха осигурени добри условия за подготовка – всяка година лагери по 20 дни в Белмекен, 20 в Спортпалас. Можеше да постигнем и по-големи успехи с националния отбор на европейските първенства (б.р. най-доброто класиране е 5-то място от Евробаскет‘75). В някои случаи не ни достигна малко. През 1973 г. в мача с Югославия водихме със 7 т. преднина 9 минути преди края. Именно в този момент Румен Пейчев тръгна да забива, топката се удари в ринга и на контраатака съперника ни отбеляза. Това им даде сили и в крайна сметка ни победиха със 76:65. Играли сме срещу съперници като Чосич и Дражен Делипагич от Югославия, Сергей Белов от СССР и др., с които поддържахме отлични отношения и извън игрището.
След края на кариерата
Прекратих състезателната си кариера на 21 юли 1987 г. с бенефис в зала „Универсиада“. В него участваха отбор на ФИБА и българския национален отбор. Радвам се, че баскетболисти като Никос Галис, Дражен Петрович и Антонело Рива въпреки умората от европейското първенство в Гърция дойдоха и ме уважиха. След това за кратко останах в баскетбола (б.р. в периода 1991-93 е председател на Българска федерация по баскетбол), но сега съм далеч от тези среди. За съжаление в момента положението не е добро. Стигна се дотам националният отбор да не може да си намери съперници, с които да играе… Неприятно е, че постиженията ни в този спорт не са познати на настоящите баскетболисти. Всеки си мисли, че всичко започва с него…Няма смисъл да сравнявам по какъв начин се отнасят със заслужилите спортисти в Америка.
