Този текст достига до вас благодарение на Български архитектурен модернизъм. Последвайте страницата във Facebook, където ще откриете още любопитни факти и снимки.
Зараждането на познатия ни образ на индустриалната архитектура може да бъде тълкуван като последица от напредъка на металургичната промишленост. Особен тласък след средата на XVIII в. дава новият метод на Ейбрахам Дерби за производство на чугун в доменни пещи, подхранвани не от каменни въглища, а от кокс. По този начин (макар в началото да се налага допълнително дообработване) цената на материала пада, а също така якостта му на натиск се увеличава. Конструктивните качества на новонавлизащите материали са предизвикателство и пред архитектите, и пред инженерите, тъй като им откриват нови възможности.
Засилената употреба на метални конструкции започва още от края на XVIII в. при някои инженерни съоръжение като например мостове, като от XIX в. се въвежда и в производствени и търговски здания – обляти от светлина, струяща от оберлихти. Формите, до които се достига с новия материал, дават своя дан и при ранните модерни примери за конструкции от стоманобетон, което продължава с пълна сила и през XX век.
В следващите редове ще се спрем на няколко интересни със своята архитектура примера за индустриални обекти от България, при които може с пълна сила да се усети връзката между материалите и архитектурния стил. Разбира се, темата за индустриалната архитектура е необятна, затова ще се спра само и единствено на обекти, свързани с електроенергията на страната. Обекти, възникнали във време на силния стопански подем след Първата световна война, съпътстван от навлизането на новата архитектурна естетика.
За да бъде разбрана двояката ценност на тези сгради – както архитектурни образци, така и като като артефакти от икономическата история на страната – две начала, които вървят заедно – ще засегнем и на предисторията на създаването им.
Производството на електроенергия е сред най-важните отрасли на индустрията. След изобретяването на електрическата лампа през 1879 година от Едисон, целият свят е завладян от желанието за електрификация. Електрифицираните градове в края на XIX век вече са факт, а България също не е отмината от тази вълна. След откриването на ВЕЦ „Панчарево“ на 1 ноември 1900 година, София се нарежда сред най-ранно електрифицираните столици. През следващите години обаче така и не се наблюдават кой знае колко мащабни строежи, свързани с производството на електричество. Между концесионерите и Софийската община има твърде много пререкания, които забавят големи електрификационни строежи едва до 1927 година, когато Електрическото дружество за София и България привършва и открива ТЕЦ „Курило“.
През следващите години около столицата се появяват редица други частни и общински електрически централи като тези в Симеоново и Бояна и съответните им подстанции. Включва се и акционерното дружество „Гранитоид“ – едно от най-големите промишлени предприятия в страната. В архитектурно отношение относно естетиката на модернизма, трябва да обърнем сериозно внимание на общинската ВЕЦ в Мала Църква над Самоков. След влизането в експлоатация на Рилския водопровод, проектиран от инженерите Иван Иванов и Христо Танев – комплексно хидротехническо съоръжение, целящо освен водоснабдяване, също и добив на електричество – новата ВЕЦ „Мала църква“ започва да работи през 1934 година.
В много голяма степен трябва да се очаква архитектурата на една такава утилитарна сграда да бъде продиктувана от чистата функция. Архитектурната естетика тук влиза в синхрон с употребата на обекта и съвсем основателно можем да говорим за ценна и в архитектурен смисъл сграда. А тя категорично принадлежи към естетиката на модернизма с осъзнатите възможности, които стоманобетонът, навлязъл масово у нас от края на 20-те години, дава – плоски покриви, големи прозоречни отвори (някои ритмизирано групирани в двойки), силна изява на гладката фасада на високия ъглов обем и пр.
От особен интерес е и една двуетажна жилищна сграда към комплекса на централата – с едноскатен покрив, обединени с фасадна тухла през ъглите прозорци, тръбни парапети на балконите и бяла гладка мазилка.
Мощността на ВЕЦ „Мала църква“ е 6000 kVA, като електрическата енергия от нея се изнася до София чрез електропровод за 35 kV до подстанция „Рила“ – друг важен в архитектурен смисъл обект. Разположена в Борисовата градина, сградата по един изключително вещ начин овладява острия ъгъл между бул. „Драган Цанков“ и ул. „Митрополит Кирил Видински“ – посредством експресивен полуцилиндричен обем с тераса върху него. И тук, разбира се, не са пропуснати важните стилови белези на Модерното движение като обединените в ленти с общи первази и корнизи прозорци.
На около 200 m от нея, отново в Борисовата градина, се намира и друг обект, свързан пряко с добиваната електрическа енергия. Това е токоизправителната станция „Юнак“, изградена през 1932 година за системата на софийските трамваи. Сградата към днешна дата е с изграден неавтентичен скатен покрив.
Нейният оригинален вид показва сградата като изящна композиция от няколко призматични хоризонтални обема, противопоставени като контрапункт на един вертикален, който играе роля и на часовникова кула. Тук също личат и някои други модерни характеристики като ъгловите елементи и пуристичните гладки фасади. Забелязва се и характерното е за индустриалните обекти остъкляване на прозоречните отвори – посредством стъкла, разположени върху тънки метални профили, осигуряващи необходимото осветления за машинната зала.
Електрификацията на друг голям български град – Пловдив – също представлява интерес. Независимо че идеите за осъществяването ѝ датират още от 1905 година, на практика до 1919 година, когато се открива частната дизелова електрическа централа на Черноземски, в областта не се изгражда почти нищо. В същата година обаче се основава и Водният синдикат „Въча“, чиято цел е електрификацията на цялата област.
Първото голямо дело на организацията е строежа на парната електрическа централа през 1926-27 година южно от Централната гара на Пловдив. Идеята ѝ е главно добиване на електрическа енергия за подпомагане на водната централа над Кричим в случай на маловодие на река Въча и при повреда на далекопроводите на бъдещата централа. Тя работи на пълна мощност, за да захранва града чак до 1933 година, когато е завършена голямата ВЕЦ „Въча“ над Кричим. Тя работи с 2 вертикални водни турбини, а генераторите (2 x 3500 kW, 6,3 kV), директно копулирани към турбините, са производство на френската фирма Alsthom.
Строежът на централата в Кричим започва през 1928 година – едва две години по-късно, но в сравнително отношение много ясно могат да бъдат регистрирани разликата в архитектурно-естетическото третиране на формите. Ако парната централа в града по-скоро принадлежи към естетиката на ар деко с изразените си вертикални пиластри и прозоречни отвори с геометрично решени под ъгли от 45 градуса метални делители на остъклението, то водната централа носи безспорно едни по-модерни характеристики. Това са третирането както на фасадите с разнообразни като пропорция и разпределение прозорци, така и на лишените от стрехи обеми, големите площи гладка мазилка и обрамчването на някои от отворите с грубо дялани камъни.
Този пример е много показателен колко бързо естетическите търсения в архитектурата навлизат и в утилитарната индустриална архитектура. А вероятно и историческият факт, че в своя генезис модернизмът е в пряка вързка с индустриалните сгради, се явява като естествен медиатор за прокарването на стила по един съвсем естествен път. Дори в някои случаи елементи, които не се съвместяват много ловко с модерната естетика, но са опосредствани от климата у нас, при промишлените сгради намират почва.
Един поглед върху жилищната архитектура показва силното предпочитание на архитектите (а вероятно и на поръчителите) към изпълнение на скатен покрив със стрехи – елемент, който по никакъв начин не се явява като необходимост чак до такава степен при индустриалните обекти предвид функцията им и начина на експлоатация.
Тази теза се подкрепя също и от дизайна на една изпълнена чак през 40-те години електрическа централа във Варна. В исторически смисъл, морският град е един от първите електроснабдени в България, когато тук през 1914 година заработва дизелова електрическа централа. В годините след Първата световна война броят на абонатите расте бързо – през 20-те години мощността на ДЕЦ се повишава с ново оборудване, а през 1937 година се строят няколко малки водни електрически централи на водопровода от река Батова.
В следващите години се проучват различни варианти за увеличаване на мощностите, докато не се стига до решението за строеж на нова термична централа, намираща се днес в индустриалната зона между двата канала, свързващо Черно море с Варненското езеро. Строежът продължава от 1941 година до пускането ѝ в експлоатация през 1944 година. Сградата впечатлява както с внушителните си размери, така и с архитектурата си, дело на архитект Дабко Дабков. Западната ѝ фасада, фланкирана от 2 надстърчащи куловидни обема, е решена под формата на растер с еднакви по размер прозоречни отвори. Отчетливата композицията от отделни обеми, намаляващи своята височина в източна посока – опосредствано от функционалността, разбира се – също е в духа на модернизма.
Един кратък поглед върху индустриалните обекти, свързани дори и само с един отрасъл на стопанството, е показателен за степента на възприемчивост на естетиката на новата архитектура и при промишлените обекти. Това обаче трябва да се гледа и през призмата на факта, че по редица причини формата им е следствие на някаква конкретна функция. А тази отбелязана и формулирана от Валтер Гропиус максима лежи именно в основата на модернизма в архитектурата и по един органичен път, напълно извън самоцелното търсене, се прилага и при споменатите вече обекти.
Източници на информация:
- Папагалов, Георги. История на съвременната архитектура. изд. „Техника“, София, 1990 г.
- Спиров, Мире. Електрификацията на България и нейните строители, 1879-1947. изд. „Херон прес“, София, 1999 г.
- Николов, Георги. Труд и промишленост. София, 1926-1930 г.
- Проучвания на Християн Облаков за арх. Дабко Дабков
