Краят на Първата световна война и подписването на Ньойския договор сякаш окончателно разбиват мечтата за българското национално обединение. Враждебно настроените съседи следят за спазване на статуквото, а военните и икономическите клаузи на договора оставят държавата изключително уязвима. В международните отношения обаче нищо не е вечно и българската държава постепенно успява да се изправи на крака и да ревизира една по една следвоенните клаузи. Зенитът на тези усилия като че ли е в първите години на Втората световна война, когато България си връща Южна Добруджа (1940 г.) и поема управлението на Вардарска Македония и Беломорска Тракия (1941 г.). По-малко известен факт е обаче, че заедно с това в продължение на близо 3 години България владее островите Тасос и Самотраки.
Събитията, довели до този сценарий са добре познати. Италия търпи поражение във войната с Гърция, впоследствие силите на Вермахта нахлуват на Балканите и окупират Югославия и Гърция. Междувременно България става част от Тристранния пак (1 март 1941 година) и пред нея се открива златна възможност да получи реванш за изгубените земи във войните от 1912-1918 година. Така през април български войски и администрация навлизат във Вардарска Македония и Западна Тракия, заемайки почти цялата територия на тези области. Заедно с това обаче, отвъд егейския бряг, София получава правото да управлява Тасос и Самотраки.
Заемането на самото Беломорие започва на 20 април 1941 година, когато части от Втора армия преминават границата с Гърция. Това е резултат от искането на Хитлер в директива от 13 април (повторено отново на 19 април) за въвеждане на български войски в областта. Тук заслужава да се отбележи спецификата на терминологията. От Берлин използват понятието „окупация“, което не се приема от българските власти, гледащи на този процес единствено като поправка на една историческа несправедливост. Те се съгласяват да изпратят военни части, но не като окупационни, а с цел запазване на „реда и спокойствието“.
Нашите сънародници възприемат случващото се като осъществяване на така мечтаното обединение. Присъствието на българската армия и административни власти означава край на тежкото положение под югославска и гръцка власт. Не така обаче стоят нещата на двата острова.
Причината се крие в етническия състав на тамошното население. По отношение на Тасос известният географ проф. Димитър Яранов отбелязва, че до установяването на новото управление на него липсват каквито и да е българи и едва след това техният брой достига някъде около 200 души. Ученият пише, че в Тасоската околия „не са ставали никакви народности промени“ и мнозинството от населението остава гръцко. Той споменава и един интересен факт, свързан с етническия облик на острова в по-далечното минало: „Тоя остров е имал от векове гръцко население, което е претопявало бързо многобройните български колонии и единични българи, които са се заселвали в него през XVI-ти до XIX век и от които е останало като спомен само името на с. Вулгаро, прекръстено неотдавна на Рахонион. То е било основано преди няколко века от българи от Дебърско. Много българи са идвали като работници и занаятчии и от Родопите.“
Що се отнася до Самотраки информацията е доста по-оскъдна и проф. Яранов се ограничава до това да посочи, че: „За остров Самотраки, населен само с гърци, знаем единствено това, че на декември 1920 г. е имало 3190 жители, а на 1928 г. – 3866, от които само 92 бежанци.“
В началото на май 1941 година българското правителство вече получава разрешение от Германия да поеме администрирането на цяла Западна Тракия на изток от р. Струма до Дедеагач, включително самия град, Кавала и Порто Лагос, които първоначално не са предвидени, а именно тогава към тях са прибавени двата острова. Сред причините за разширения български контрол е подготовката на Третия райх за предстоящата операция „Барбароса“ срещу Съветския съюз.
В административно отношение островите спадат към новосъздадената Беломорска област, която се обособява с решение на правителството от 3 май 1941 година и център гр. Ксанти. За неин управител е назначен Илия Кожухаров, бивш министър на правосъдието и на търговията и промишлеността в двата кабинета на Георги Кьосеиванов.
На пръв поглед изглежда сякаш тези две придобивки не биха могли да бъдат нещо повече от атрактивни туристически дестинации, но интересът на България към тях се обосновава от съществени геостратегически и икономически фактори.
Геостратегическото им значение се определя от тяхната близост до егейското крайбрежие, което ги прави предни постове при отбраната на Беломорието. Както пише изследователят от онова време Андрей Андреев: „изобщо Тасос, както и о. Самотраки образуват с останалите земи на днешна България една физико-географска общност.“
Стопанската им роля също не бива да се подценява. В този аспект превес има Тасос поради залежите от изключително качествен мрамор, медни и цинкови руди. Към това следва да прибавим и наличието на маслинови насаждения, за които почвите на двата острова са особено подходящи. На голямо внимание се радват тасоските маслини в сравнение с тези на останалите егейски острови, включително и Самотраки (което се обяснява с по-скалистия му релеф). Тасос разполага и с многобройни пчелни кошери, като според проф. Иван Батаклиев добивът на мед годишно достига 200 000 кг., а този на восък между 15 и 18 хиляди кг.
Гористите райони също играят съществена роля, като заемат почти половината площ на двата острова. От тях се събира голямо количество смола, използвана за направата на прочутото вино рацина, но също така и за добиване на терпентин и колофан, намиращи приложение в книжната и сапунената индустрия.
Както може да се досетим, островите и като цяло излазът на Беломорието отварят за нови възможности и откъм риболов, а беломорските води се определят като много по-богати на риба от черноморските.
Българската администрация се захваща за работа. Обсъждат се мерки, които биха могли да направят „отвъдморските територии“ по-привлекателни за български заселници. Така в писмо на околийския управител на Тасос д-р Н. Мирев до областното ръководство в Ксанти се посочва, че за тази цел е необходимо да се осигурят „редовни морски рейсови съобщения и прехрана, медицински служби във всяка централна община, направят пътища, свързващи отделните селища и попълнят с персонал държавните и общински служби“, като освен това предлага на заселилите се семейства да се отпуснат най-малко „500 плодни маслинови дървета и по 10 кошера пчели“.
Дава се и тласък на индустрията. Съществуват сведения, че на Тасос е устроена корабостроителница в гр. Лименас, в която са вложени значителни германски средства и която функционира до септември 1944 година.
Всичко това налага повишено внимание към въпроса за защитата на новите придобивки. Окончателното заемане на островите става на 15 май 1941 година. В края на месеца приключва и смяната на разположените преди това германски части. Отбраната на Тасос е поверена на подразделения от 10-а пехотна дивизия, а на Самотраки на тези от 11-а пехотна дивизия. В охраната и отбраната се включват и сили от сформирания Беломорски отряд, които заемат пристанищата. На територията им се извършва разузнавателна дейност, както и в района на крайбрежието между Солун и Дедеагач. Особено внимание се отделя на опасността от извършване на съюзнически десант.
Концентрацията на войскови части зависи и от условията в близките райони. Макар населението на двата острова да е значително по-спокойно след установяването на българската власт, избухването на гръцкото Драмско въстание през 1941 година налага изтегляне на военни части към сушата. Така цялата отбрана остава в ръцете на Беломорския отряд и изпратена към него опълченска дружина.
Военновременните условия изглежда не позволяват да се употреби максимално икономическия потенциал на Тасос и Самотраки, а след октомври 1944 година българската армия се изтегля от Западна Тракия. Последвалите мирни преговори в Париж правят трудно предявяването на претенции за суверенитет над островите и с Парижкия договор от 1947 година границите на България остават такива, каквито са били към 1 януари 1941 година.
