След Първата световна война българският народ преживява тежко краха на националния идеал. Ньойският договор не просто разкъсва българското етническо землище, той унижава неимоверно българската гордост. Армията и полицията са сведени до общо 33 хил. души. На представители на Антантата България трябва да предаде 1 200 000 пушки, 5000 картечници, 300 млн. патрона и 6 млн. снаряда. Буквалното изпълнение на тази клауза от договора означава практическо разоръжаване и ликвидиране на възможността за защита на границите и запазване на вътрешния ред в държавата за десетилетия напред. Решението е просто – започва огромна по мащабите си акция за укриване на оръжието. Участват офицери, подофицери и войници, както и обикновени граждани. Оръжието скоростно изчезва в тайници, складове, манастири, църкви. Разглобяват се дори самолети. Денем и нощем цивилно облечени офицери ръководят укриването.
В хода на операцията изниква необходимостта от създаване на нова, секретна разузнавателна служба. На такава България няма право съгласно клаузите на Ньойския договор. По същество новата структура е с контраразузнавателни функции и е на пряко подчинение на инспектора на артилерията при Министерството на войната. По времето на управлението на Александър Стамболийски е създадена така наречената Трета секция. Впоследствие тя ще придобие мрачна слава, но нека първо проследим хронологията на събитията.
Официалната задача на Трета секция е да пази скритото оръжие от посегателства, дейността на секцията се финансира чрез безотчетни фондове. Формален пряк шеф на службата е инспекторът на артилерията, фактически ръководител е директно военният министър. По обясними причини секцията няма деловодство, няма и архив. Служителите се водят формално в своите полкове, но де факто се разхождат цивилни. За служители на секцията са подбрани проверени, безкомпромисни офицери. Те вярват, че вършат своя патриотичен дълг като опазват оръжието на армията.
Международна комисия, съставена от офицери на Антантата, постоянно пребивава в България и контролира предаването на оръжието от българска страна. Всички разходи на комисията са за сметка на българското правителство. Групата от комисари е доста пъстра и нейните членове са хора със свои качества, хобита и пороци. Именно техните действия са обект на дейността на Трета секция.
Майор Димитър Порков от 6 конен полк става началник на секцията дни след преврата на 9 юни 1923 г. Той наследява поста на майор Георги Горбанов. Пряк ръководител на секцията става артилеристът полковник (по-късно генерал) Иван Вълков. В секцията по време на преврата има двама офицери – капитан Константин (Кочо) Стоянов и поручик Радев. След като Порков става ръководител, в Трета секция започват работа капитан Иван Кефсизов и поручиците Прендов, Тошев, Куцаров и Савов. Това са хората, оказали отпор на намеренията на съглашенските офицери да открият и унищожат българското оръжие. В българската историография контраразузнавачите от секцията са известни и като „Порковата команда.“
Кои обаче са техните противници? Председател на комисията е френският полковник Армази. Японецът майор Язуи е впечатлен от българската природа и не създава особени проблеми. Най-упорит е англичанинът майор Нит. Той е и най-активен в търсенето на оръжието и не се спира пред нищо. Има обаче две прозаични слабости – обича хазарта и жените.
Секцията бързо успява да напипа слабите места на офицерите от комисията. Един български офицер се сближава с Язуи и чрез него българските контраразузнавачи разбират много за намеренията на майор Нит. Всеки от комисията си има и персонална „сянка“ в лицето на цивилно облечен офицер от Трета секция. Бързо се установява, че сред българите предатели не липсват. Майор Нит работи с информатори, които му донасят за местонахождението на тайните оръжейни складове. С установяване на самоличността на предателите и тяхното проследяване се заемат служители на Обществена безопасност, ръководени от вездесъщия Пане Бичев.
Макар формално да съществува възможност да бъдат съдени за деянията си, информаторите на майор Нит няма как да бъдат осъдени от български съд. Издаването на оръжието е държавна измяна, тя се наказва със смърт. Абсурдно е обаче да се осъди човек, който показва, че България не спазва клаузите на Ньойския договор. Това би предизвикало международен скандал. Остава една-единствена възможност за наказание на изменниците – офицерите от Трета секция се превръщат в ескадрон на смъртта, който убива без съд и присъда. През 1954 г. офицерите са подведени под съдебна отговорност, а по време на процеса Порков казва на съдията:
По това време шпионите, които бяха по оръжието, не ги даваха под съд, гражданино съдия, защото не можеше при наличността на реквизиционния орган (съглашенската комисия, бел. авт.) да се водят подобни дела и беше възприета такава тактика.
Един от първите случаи на издадени складове е в Пазарджик. Издайниците са войници, които скоро са заловени от офицерите на Трета секция. След разпит са изведени на шосето за Пловдив и ликвидирани безмилостно. Случаите се повтарят многократно, а процедурата е проста – след като заловят шпионите, офицерите ги разпитват и след това ги елиминират с изстрел в тила или ги удушават с въже. До труповете им на следващия ден полицаите намират бележки с кратък текст „Такава е съдбата на всеки предател“.
Поведението на майор Нит е предвидимо – когато губи на хазарт, той се активизира по линия на оръжието и „цъфва“ пред някоя казарма. Ентусиазмът му да разкрива тайни оръжейни складове се охлажда чрез солидни суми в брой, предадени му от висши български политици. Известно е, че получава пари „на ръка“ няколко български министри. Сумите варират между 200 000 и 500 000 лева за всеки отделен случай. След получаване на тези суми майорът с удоволствие се връща при любимите си хазартни игри. Нерядко офицерите от българското контраразузнаване покриват дълговете му и „уреждат‘‘ да не губи толкова много, за да разреди посещенията си в българските казарми. Майор Нит е пробит и чрез другата си слабост – жените. Омаян от чара на млада рускиня, която работи като сервитьорка в любимия му ресторант, англичанинът споделя с атрактивната дама всички свои намерения и бъдещи ходове. Той дори не подозира, че красивото момиче е агент на генерал Вълков и редовно докладва в Трета секция.
Друга голяма грижа на контраразузнаването е сръбското посолство. Посланик Джорджевич се интересува буквално от всичко – въоръжение и численост на частите, политическия живот, бита на офицерите и войниците. Тук помага отново Пане Бичев, който има връзка с жената на посланика. От нея той разбира, че посолството разполага с годишен бюджет от 30 млн. динара за разузнаване. Сърбите не се скъпят. Предатели също не липсват.
През 1924 г. Секцията ликвидира варненец на име Касабов, предавал подробни сведения за въоръжението на българската армия на сръбското посолство. Понеже парите му се струват малко, продава същата информация и на гърците. През 1927 г. е ликвидиран и още един информатор на сърбите.
Известен е случай, в който заловен офицер – предател – се самоубива в ареста на Трета секция. За да запазят честта на пагона, контраразузнавачите му дават възможност да запази тайната за измяната и сам да произнесе и изпълни присъдата си. На масата пред него оставят зареден пистолет и след това излизат от стаята. Проехтява самотен изстрел.
С годините Трета секция се сдобива с по един свой доверен човек във всеки полк и работата по следене на информаторите значително се улеснява. Освен с полицията, контраразузнавачите поддържат тесни връзки и с ВМРО. Иван Михайлов неколкократно посещава генерал Вълков в сградата на Военното министерство.
Трета секция успява в мисията си – в основни линии оръжието е запазено. На 20 декември 1927 г. военният министър генерал Вълков издава секретна заповед с номер 226. С тази заповед въоръжените сили на Царство България са разгърнати в 24 пехотни, 12 артилерийски, 10 конни и 4 инженерни полка. Те са въоръжени именно с укритото и спасено оръжие, съхранено и чрез действията на Трета секция.
Заловеното от съглашенската комисия оръжие е унищожено. В периода 1928-1931 г. то е потопено в морето край Бургас. Членовете на комисията напускат България през 1931 г.
В българската история Порковата команда остава и с жестоките си действия при потушаването на бунтовете през септември 1923 г., както и с репресиите след атентата в „Света Неделя“ през 1925 г. Офицерите от Трета секция, с изключение на убитите и самоубилите се веднага след 9 септември 1944 г., са съдени през 1954 г. и са осъдени на смърт или затвор, като впоследствие смъртните присъди са заменени с различни срокове затвор. Макар спорни и противоречиви като исторически личности, заслугата им за опазването на оръжието на българската армия е безспорна.
