Нападението на Румъния срещу България в гръб през лятото на 1913 година нанася тежка рана в българската душа. Българската армия, която през това време се бие срещу сърби, гърци и черногорци, е сломена от един поход на румънската армия, достигнал до София, а на юг дори до Пазарджик.

Пътят на румънските войски е свързан с безчинства над мирното българско население. В българската народна памет този поход остава под името „кокошкарски“. Румънската намеса поставя България на колене и е сред причините за загубата на Междусъюзническата война. Българската войска свива знамената „за по-добри времена“.

Шансът за възмездие не закъснява. През 1914 година избухва Първата световна война, а на 1 септември 1916 година България обявява война на Румъния и започва освободителна Добруджанска кампания. Както многократно сме ви разказвали, след поредица от кървави сражения, българите успяват да надвият обединените сили на румънци и руснаци и да влязат в Букурещ. Дори след това, българските войски енергично преследват отстъпващия враг и фронтът се установява по течението на река Серет. Тази линия се удържа до края на Първата световна война.

След падането на румънската столица командирите на българските 1 и 12 дивизии молят немското командване техните дивизии да минат през Букурещ, за да вдъхнат нови сили на българските войници. Желанието им не е уважено, но за сметка на това сборни роти от двете дивизии минават на парад през града на 9 декември 1916 година.

За този паметен парад пише воинът от Първа дивизия – Георги Ст. Георгиев, чиято емблематична книга „Един от Първа дивизия“ издадохме наскоро. В следващите редове ви представяме разказа на командира, поместен именно в нея.

---

 

Спирам в Букурещ не само за да се сбогувам, но и за да дам възможност на подофицерите и войниците да видят града, за който са се били, столицата, чието царство са покорили.

Тук се събираме от всички полкове на дивизията. И ето, на нашия полк хрумва една идея. Великите мисли… В полка ни има мнозина със сърце. Ето един, който през войната срещу Сърбия е бил в нашия полк, сега е в 1-и, за да дойде на Южния фронт отново при нас. Той е подпоручик Крум Митаков, нашият гост в Перишор. Той именно предлага и идеята му се одобрява. При това от всички тук най-старши е един майор, също от нашия полк.

– Утре сутрин всички строеви от най-строевата в строя строени!

Събираме се. И всички пехотинци, артилеристи и пионери образуваме голяма сборна дружина, начело със знамето, с музиката на 1-и полк.

Великолепна дружина, в която са представени всички роти на славната, всички батареи.

– Ходом, юнаци! Никой няма да избързва! Това е Букурещ, ще минаваме по улици. Да не мисли някой, че пак има нещо да превземаме!

И тръгна тая славна дружина, тая славна дивизия, желязната, Първата!

Музиката свири. Знамето се вее. Лъвът реве.

Като на парад нашата дивизия се носи по целия Букурещ. Церемониален марш пред всички къщи, пред всички прозорци, пред всички изплашени погледи, пред всички застинали сърца.

Виждате ли сега българския войник?

Може да няма гащи. Но победи!

Може да носи съдрани панталони. Но победи!

Може да мъкне смачкан шинел. Но победи!

Гащите се купуват. Панталоните се кърпят. Шинелите се гладят.

Славата не се купува. Честта не се закърпва. Поражението не се изглажда.

И все пак, вие ни сочите една хартия.

Ние ви сочим сто победи!

Ние, Първа дивизия! Желязната! Славната!

Непобедена! Непобедима! Непобеждаема! Ура!

 

ПОРЪЧАЙТЕ  „ЕДИН ОТ ПЪРВА ДИВИЗИЯ“ В  ЕЛЕКТРОННИЯ НИ МАГАЗИН.