С какво свързвате Провадия, драги читатели? С каменната сол? С ЖП линията Русе-Варна? Просто с пътните табели, които виждате, пътувайки по първокласния път към слънчевото Черноморие? Някои вероятно свързват града с платото Калето, в чиито прегръдки крепостта Овеч, известна още като Проват, е намерила убежище. За нея е днешният ни разказ.
Военното укрепление се намира на 53 км западно от град Варна и на 410 км североизточно от столицата. Първите свидетелства за човешка дейност в местността са датирани около V в. пр. Хр., което нарежда Провадия на едно от водещите места сред най-старите селища у нас с близо 15-вековна си история.
Естественото укрепление, скрито сред недостъпните отвесни скали на платото, привлича първо тракийските племена, обитаващи местността, като днес на територията на крепостта могат да бъдат забелязани основите на тракийски капища, служещи вероятно за връзка между смъртните и Тракийския конник – символ на божественото за траките слънце.
По-късно, през III-IVв., римляните също биват привлечени от стратегическото местоположение на твърдината и създават там крепостта Проватон (в превод Овчата крепост) като защита срещу враждебните варварски племена, нахлуващи от север. Името на укреплението кореспондира с вероятно добре развитото овцевъдство в района, ала намерените при археологически проучвания мистериозни пръстени-печати с орел, величествено разперил криле, някак размиват времевите граници, разделящи едни обитатели от други.
Учените считат, че в крепостта кипи живот и по времето на Омуртаг, ала апогея в своето развитие тя преживява през XII-XIVв., когато е военен, религиозен, административен и икономически център на региона. Множество легенди гласят, че по време на своето управление цар Ивайло разгромява многобройна византийска армия именно пред стените на сгушения в скалите Овеч. Предполага се, че към този период принадлежат митрополистката църква, край която са открити няколко гробни камери, вероятно принадлежащи на видни и заможни граждани или воини, прославили се на бойното поле, и рицарският затвор, в който през XIV в. били затворени рицарите на граф Амедей Савойски.
Според хрониката на Мехмед Нешри, през 1388 г. Овеч пада в хода на военна кампания на Али паша в Северна България. Управителят на крепостта, предава Нешри, се казвал „Хюсеин бег, който, макар и неверник, бе известен с добротата и благородството си“. Повтарящият се мотив с добротата и благородството съвпада с описанията на българския Иван Асен V (вторият син на цар Иван Александър), дадени от други източници, още повече, че името Хюсеин се смята за мюсюлманска транскрипция на Асен.
Нешри описва как петхилядна османска войска осъмва пред стените на Овеч през зимата на 1388 г. Нашествениците успяват с хитрост да убедят нейния управител да отвори портите на крепостта и впоследствие да приеме исляма. Годината съвпада, а и споменатата в надгробния надпис опасност „Асеня да отпадне от красотата на вярата“, отговаря на протеклите събития. Пак там виждаме, че българската царица Кера-Мария съумява ,,да го напъти с Божията сила и да остане в Христовата църква“. Както изглежда, осъзналият се Иван Асен, макар и твърде късно, се впуска в сражение с османците, за да си върне града. Нешри описва аналогичен епизод, в който разказва, че след като османците влизат в Овеч, „неверниците се окопитиха и наченаха бой, но бяха изклани“.
Военното укрепление обаче явно има способността да избира своите обитатели, защото според исторически източници през 1409 г. каменната крепост става център на въстанието на Фружин. След като въстанието претърпява своя погром, Муса, син на Баязид I, превзема крепостта отново с цената на безброй жертви, дадени от двете страни. Алени кървави реки потичат по белите камъни на бастионите…
Ала колелото на Фортуна явно е отредило малко по-различна съдба за главозамаяните османски нашественици, защото малко по-късно, през 1444 г., Провадион сменя за пореден път обитателите си. Преминавайки през околността по време на своя спасителен поход, войските на Владислав Варненчик постъпват предвидливо, разрушавайки до основи многовековното военно укрепление, превръщайки го отново във владение на разрухата и смъртта.
След кончината на полския крал, османците построяват наново крепостта, ала макар и възстановена, тя губи военното си предназначение и в края на XVII в. бива изоставена. Така земята, приютила в прегръдките си белите кости на траки, византийци, българи, западноевропейски рицари и обединените войски на Владислав III Янгело, най-сетне намира покой.
Благодарение на усилената работа на българските археолози и реставратори, днес туристите могат да се потопят във величествената атмосфера, съответстваща на времето, когато Овеч преживява своя архитектурен, военен и културен разцвет.
Две кули – същински каменни стражи на военното укрепление, макар и реставрирани все още охраняват два от трите му входа. Източната кула не е възстановена, но е запазен оригиналният достъп до местността посредством стъпала, изсечени право в скалите. Край западната кула е изградена оригинална според посетителите стълба със 111 стъпала, свързващи съвременния град със средновековния.
Северният вход, считан от учените за главен, и в наши дни представлява една от основните забележителности за жадните за знания туристи. Пред него е изградено 150-метрово мостово съоръжение, което свързва твърдината със съседното плато, наречено Табиите. Счита се, че съвременното мостово съоръжение пресъздава предшестващото го ранно византийско, служещо като главен търговски път свързващ укреплението с околните селищни поселения.
Природата в околността и руините на някогашната величествена крепост със сигурност ще оставят траен отпечатък в съзнанието ви, карайки ви често да си спомняте за сгушения в скалите Овеч.
