В наши дни свързваме принц Кирил по-скоро с бохемския му начин на живот. Съвсем различни асоциации щеше да извиква името му в съзнанието на българите, ако в размирното второ десетилетие на миналия век едно събитие беше насочило живота му в различна посока. Не по-малко интересен от осуетената възможност под скиптъра на принц Кирил да попадне албанският народ, е развоят на събитията през 1917 година, когато в хода на Първата световна война неговото име се спряга като опция за монарх на полската държава.
Мъченическа история на полския народ изобилства от повратности. В навечерието на Първата световна война полската държава не съществува – територията и населението на Жечпосполита (Полско-литовската държава) е поделена три пъти (1772, 1793 и 1795) между т. нар. Източни монархии. Най-голямата част – т. нар. Конгресна Полша и Литва са част от Руската империя, Галиция – от Австро-Унгария, а северозападната част от днешната Полша– от Пруската империя. Военният конфликт от 1914 година се превръща в предпоставка за независимостта на Полша. Германия и Австро-Унгария от една страна и Руската империя от друга се опитват да спечелят полското население на своя страна, обещавайки възстановяване на поляците в техните граници възстановяване на тяхната държава.
На 14 август 1914 година великият княз Николай Николаевич обнародва манифест, с който обявява скорошното обединение на Полша и свобода в своята вяра, език и самоуправление, ако населението ѝ се включи във войната на страната на Русия. От това остават само обещанията. През 1915 година Централните сили завладяват Конгресна Полша и създават австро-унгарско генерал-губернаторство с център Люблин и германско във Варшава до окончателното разрешаване на полския въпрос. Във Виена предвиждат триалистична държава с Полша в нейния състав, докато в Берлин възприемат идеята за самостоятелна полска държава под германски контрол.
Намесата на цар Фердинанд в полския въпрос може би изглежда малко трудно обяснима от днешна гледна точка. Връзката обаче е логична, доколкото във военновременна обстановка може да се търси логика. Именно войната и по-точно българските съюзници пораждат дипломатическия интерес на българския цар.
Връзката с териториалните претенции на България към Сърбия, Косово и Албания в хода на Първата световна война са причината за активното участие в полския въпрос. Българският цар се обявява за самостоятелна Полша под австрийски и германски протекторат. По-интересна е позицията му по кандидатурата на неговия син за полския престол, за която той изненадващо се обявява против, изтъквайки младостта и неопитността на Кирил като причини. От това отношение на царя съдим, че Фердинанд няма директни амбиции към полския престол, а чрез посредничество се опитва да извлече политически дивиденти от полския въпрос в балканските спорове със съюзниците си.
И ако по въпроса за бъдещето на Албания разногласия възникват между Австро-Унгария и България, то противоречията между Австро-Унгария и Германия по полския въпрос нямат директно отношение към българските цели. Въпреки това, както Берлин посредничи между Виена и София, така България се превръща в медиатор между Австро-Унгария и Германия.
Интересът на българския монарх е необходимо, но недостатъчно условие за кандидатурата на принц Кирил. Нейното издигане идва отвън. Кореспонденцията между застъпниците на княза ни дава повече яснота за техните аргументи в негова полза. Подполковник Евалд фон Масов е един от хората, директно свързани с посредничеството на полския въпрос. През 1908 той е назначен за военен аташе в Букурещ за Сърбия, България и Румъния. По време на Балканската война фон Масов е представител на Германския генерален щаб към българската армия. С Фердинанд ги свързва приятелство, което се материализира в конкретни ползи за българското царство – именно той издига кандидатурата на принц Кирил от 9-и март 1917 година. Той е един от най-доверените хора на германския император Вилхелм II като през 1915 фон Масов е издигнат до флигел-адютант на кайзера и представител на германското военно командване към двора на българския цар.
Основен кандидат за полската корона е ерцхерцог Карл Стефан Австрийски от Хабсбургите. Кандидатурата му бива официално издигната от Вилхелм II през юни 1916. Въпреки родството си с кайзер Франц Йозеф и неговия син Карл I, те отказват да подкрепят неговата кандидатура, защото искат короната за себе си. Франц Йозеф е склонен да подкрепи първородния син на Карл Стефан – Карл-Албрехт фон Хабсбург-Алтенбург, но след като в края на 1916 умира, Карл I се противопоставя и на тази идея.
На 5-и октомври 1916 е обявена независимостта на кралство Полша, без дефинирани точни граници, без право на самостоятелна външна политика и в зависимост от двете съюзни империи. Българският цар има своя дан за това събитие – при посещението си на Вилхелм II, Фердинанд агитира за намиране на компромис между Австро-Унгария и Германия и обявяване на независимостта на Полша. До намирането на монарх страната се управлява от регентски съвет. Поляците в София организират тържествен молебен, на който българският цар присъства лично, показвайки публично своите топли чувства към полската държава. Предимство на принц Кирил дава конституцията на Полша, в която изрично е записано, че само немски и австрийски принцове могат да бъдат полски монарси. Освен това за разлика от брат си, Кирил е католик, а кандидатурата му е неутрална и приемлива както за трите империи, така и за полския народ.
От дипломатическата кореспонденция на неговите застъпници черпим сведения, че кандидатурата на принц Кирил е съвсем реална. Граф Богдан фон Хутен Шчапски е германски военен от полски произход, за когото се счита, че е един от най-доверените хора на император Вилхелм II по полския въпрос. Именно неговите спомени ни запознават с този малко познат епизод от българската история.
Фон Хутен-Шчапски пише до фон Масoв на 12-и януари 1917: „Най-важният въпрос е този за заемането на трона. По него Вие знаете колкото никой друг, понеже цар Фердинанд играе главна роля за развитието на този въпрос. Под секрет мога да Ви споделя, че лично аз считам сбъдването на желанието на този велик държавник и цар като единствено решение за едно трайно сближаване на Полша с Германската империя. Това твърдение, ако и да звучи странно, се основава на едно дългогодишно наблюдение на тукашните отношения.“
Отговорът на фон Масов гласи: „От известено време ми се струва, че заедно с кандидатурата на достолепния господин от Сейбуш, трябва обстойно да се помисли и тази на по-младия български принц – римокатолически Кобург. За съжаление все още му липсва потомство, а и неговата младост е пречка, но иначе притежава толкова качества от двамата си родители, а и чрез този неутрален избор би се притъпило германо-австрийското противоречие.“ Една седмица по-късно фон Масов продължава с разясняване нагласите в София: „Негово величество продължава да стои зад кандидатурата на ерцхерцог Стефан. … Използвах възможността да интерпелирам пред Негово величество за неговия по-малък син принц Кирил. Той се обяви против по същите причини, заради които е срещу кандидатурата на саксонския принц – младостта им.“
Сред заинтересованите лица, които агитират за българския принц е и съпругата на бившия австро-унгарски посланик в София граф Адам Тарновски – графиня Тарновска, която също пристига в София за тази цел. Тарновски е кандидат-член на регентския съвет и е спряган за министър-председател на Полша, но съмнения в проавстрийски чувства карат Вилхелм II да му се противопостави. Принц Олгирд Чарториски, зет на Карл Стефан е изпратен от германското външно министерство в София, за да проучи нагласите на Фердинанд по полския въпрос и да обсъди евeнтуалната кандидатура на принц Кирил. И пред него царят заявява, че не вярва в реализирането кандидатурата на неговия син. Принцът изказва пред фон Хутен-Шчапски своето впечатление от „голямата яснота, с която Фердинанд разглежда полския въпрос.“
Разногласията между Австро-Унгария и Германия попречват на бързото решаване на този въпрос. Фердинанд отново е потърсен за подкрепа. За последен път фон Хутен-Шчапски споменава ролята на българската царска фамилия в писмо до фон Масов с надеждата за благоприятна намеса: „Ако Негово величество Царят на българите признава необходимостта, то той е единственият, който може да окаже подкрепа. Той би допринесъл, както много често вече го е правил през тази война, за едно велико дело. Имам впечатлението, че във Виена отново се проявяват триалистични влияния. Затова съм още по-щастлив от Вашето съобщение, че Негово величество Царят, въпреки цялата съпротива твърдо държи на плана за самостоятелна полска държава, отклонява всяко отстъпление по този въпрос и счита довършването на делото от изключителен интерес за съюзниците.“
Полският въпрос намира своето разрешение в поражението на Германия и последвалия Версайски мирен договор от 1919 година. Съвсем не в духа на очакванията по време на войната, през 1919 година, след Февруарска революция, сложила края на Руската империя и установила републиката, Полша също е обявена за република, а принц Кирил, подобно на своите конкуренти, се разминава с полския престол.
