Всеизвестен факт е, че етническо землище от XIX век е обхващало територия много по-голяма от съвременната българска държава. И докато въпросът за някои области като Македония, Тракия и Добруджа е старателно проучван през годините, то има една област, която съвременните българи често пропускат да споменат. Става дума за Поморавието – територия, която включва течението на р. Българска (Южна) Морава и цялата Нишавска долина.
Тези земи от 1833 г. са в пределите на сръбската държава, а Нишко и Пиротско – от 1878 г. Усилията на официалните сръбски власти да обезбългарят Поморавието са успешни, но историческата истина за българския облик на областта успява да си пробие път както в България, така и в чужбина.
Архивите от XIX в. разполагат с множество материали, посветени на Поморавието. Те са дело както на български, така и на чуждестранни кореспонденти, етнолози, лингвисти и историци.
Нашето изследване започва с Анонимния препис на Паисиевата история, който датира от 1797 г. и е напечатан по-късно от авторитетния български професор Марин Дринов. Авторът е присъединил към текста на Паисий описание на областите Мизия, Тракия, Македония и Дардания, които заедно образуват България. Неизвестният родолюбец е посочил за най-западни градове на България Круша (дн. Крушевац) и Фетил ислям (дн. Кладово). Тази идеализирана представа за България посочва земите на изток от Крушевац и Кладово като българска етническа територия и по-късни документи потвърждават българския им облик.
През 1804 г. избухва Първото сръбско въстание. Към сърбите в Белградския пашалък се присъединяват и значителни маси от моравски българи. Те се сражават като доброволци във въстанието, което те считат за свое от гледна точка на езиковата и религиозната близост между сърби и българи. Например в “Сръбски летописи”, издание на Матица сръбска от 1826 г. се споменава за българи от Сокол баня (дн.Соко баня), които по време на въстанието осигуряват помощ на Карагеорги Петрович срещу Ибрахим паша:
Черният (Карагеорги), като чул за движението на Ибрахимовата войска, отишъл в главния лагер в Баня (Соко баня) и там поел командата, като добил сведения от своите верни българи за всичко, що тъкми Ибрахим.
По същото време се подвизава хайдут Велко Петрович. През 1807 г. сръбският правителствен комитет разрешава на известния хайдутин да се върне в родния си тимошки край, за да вдигне бунт сред българите в Зайчарско и Неготинско с цел разрастване на въстанието извън Белградския пашалък.
За участието на моравските българи в това важно събитие от началото на XIX в. пише през 1834 г. и френския дипломат в Белград граф Боа льо Конт дьо Рини. Той разказва, че “българите са се били с голямо юначество…Защитникът на Неготин, Велко, беше от българска народност.”
През 1835 г. българите в Пирот и околностите му, заедно с 16 нишки села се вдигат на въстание като резултат от наскоро състоялата се Руско-турска война (1828-1829 г.). Макар че бунтът е потушен, моравци продължават борбата.
Ключово събитие е Нишкото въстание. Австрийският вестник “Австрийски вестник”, по думите на “очевидец от Алексинец”, очертава района на планиране на въстанието – “Нишка, Лесковска, Пиротска, Вранска, Прокупска и Берковска нахии”. То избухва през април 1841 г. На 17 април 1841 г.в. “Сръбски народни новини” съобщава, че “въстанието в България взима все по-големи размери…” Въстаниците стигнали “близо до Ниш и дошло до кръв”, но “българите надвили турците и арнаутите…”.
През 60-те год. на XIX в. в Нишко се развиват църковните борби. Техните усилия се увенчават с успех през февруари 1870 г., когато султанският ферман включва Поморавието в Българската екзархия. Установяват се Нишка и Пиротска епархия.
70-те години на XIX в. минават под знака на великосръбската пропаганда, която е особено силна в Поморавието. Областта е част от проекта за Велика Сърбия. Българската революционна емиграция поема инициативата за опровержението на великосръбските претенции. Най-изявен в това отношение е Христо Ботев.
Друг важен момент от историята на Поморавието е Цариградската конференция от декември 1876 – януари 1877 г. Според решенията й трябва да се създадат две автономни области –Източна с център Търново и Западна с център София. В рамките на Западната област влизат Нишко и Пиротско.
Годината 1877 е повратна за моравските българи. Руско-турската война отново събужда мечтата за освобождение. След падането на Плевен Сърбия се присъединява, за да присъедини желаните от нея области преди края на военните действия. На 15 декември 1877 г. сърбите превзимат Пирот и Бела паланка, а на 29.12. пада Ниш.
Според Санстефанския мирен договор Сърбия получава Ниш и околностите му. Според Берлинския договор Ниш, Пирот и Враня остават в сръбските предели.
Моравците получават нов исторически шанс през 1885 г. След разгрома на сърбите при Сливница българската армия минава в котранастъпление. На 14 ноември 1885 г. българите стигат Пирот, а на следващия ден влизат в него. Тяхното посрещане от пиротчани е описано от А. фон Хун, който е кореспондент на в.”Кьолнски вестник”. Той споделя, че местните първенци предлагат на княз Александър I да вдигне въстание срещу крал Милан и да присъедини Източна Сърбия към България.
По силата на Пиротското примирие на 15 декември 1885 г. българската армия се изтегля зад довоенната граница. Крал Милан наказва жестоко пиротчани, които са обвинени в “сътрудничество с врага”. Специалната наказателна мисия, водена от майор С. Магдаленич, подлага на терор българското население – масови екзекуции без съд и присъда, разрушаване на къщи и стопански сгради.
През септември 1915 г. България обявява война на Сърбия. Месец по-късно българите провеждат Нишката операция, която цели да освободи Поморавието. На 23 октомври 1915 г. българската армия влиза триумфално в Ниш, който дотогава е военновременна столица на Сърбия.
На следващата година генералният ни щаб организира научна експедиция в Поморавието и Македония, която да докаже българският облик на двете области в бъдещи преговори за мир. Основан е Поморавският народо-просветен комитет, чиято цел е да организира просветна дейност в областта и да поддържа българското национално самосъзнание на нейните жители, което е оцеляло въпреки усилията на сръбските власти да го заличат.
На 29 септември 1918 г. е подписано Солунското примирие. България е длъжна да оттегли войските от всички завладени през войната територии. През следващите месеци сръбската администрация в Поморавието е възстановена. Десетки хиляди българи, които не желаят отново да живеят под сръбска власт, напускат родния си край и се преселват в свободна България.
Съдбата на Поморавието е сходна с тази на всички области, които остават извън България. Там българите са подложени на културна асимилация.
