Отношенията между Турция и България винаги са се развивали трудно, най-вече поради историческото минало. Разбира се, известно изключение в тази тенденция е Първата световна война, по време на която двете страни са част от Централните сили. Затова Втората световна война е един от редките периоди, по време на които се забелязва известна добронамереност, въпреки факта че България е част от Тристранния пакт, а Турция поддържа неутралитет (до 2 август 1944 година, когато къса дипломатическите си отношения с Германия).
Но добронамереност не означава безпроблемност. Наистина, войната до голяма степен не затруднява двустранните връзки, както е например с други балкански страни. Но въпреки това налице са редица проблеми. Един от тях е Западна Тракия.
След преврата от 9 септември 1944 година новото правителство на Отечествения фронт поема курс, който цели запазването на Западна Тракия в границите на българската държава, за сметка на изоставяне националните интереси и желания на българското население в Македония. Излазът на Беломорието е възможност за едно по-бързо възстановяване на родната икономика, подобряване на геополитическата позиция на страната и повишаване престижа на ОФ пред населението.
На пръв поглед отрицателната турска реакция би трябвало да е повече от очаквана и не може да не се направи заключението, че за кемалистката република българските амбиции към Беломорието представляват заплаха, както от териториални съображения, така и заради съдбата на мюсюлманското население, което Турция винаги се е опитвала да използва за целите на външната си политика и да играе ролята на негов закрилник. Още повече, че това идва в момент, в който на българската територия се намира съветската армия, а Москва започва да поставя въпроса за промяна в режима на контрола на Проливите, нещо което Анкара в никакъв случай не може да допусне.
Интересът на Турция към района също има своята история. С Лозанския договор от 1923 година се гарантират правата на турското малцинство в Западна Тракия, а в отделен договор Гърция осигурява 150 хиляди лири за мюсюлманите от областта като компенсация за отнетите им от гръцката държава имоти (това е Договорът за окончателно решаване на преселническите въпроси от 10 юни 1930 година).
Краят на Втората световна война поставят на дипломатически дневен ред въпроса за сключване на мирни договори с бившите съюзници на Германия, сред които е България. По време на преговорите в различните им формати обаче официалните власти в Анкара не вземат становище по въпроса за Беломорието и активност се забелязва единствено определени среди, които се опитват да превърнат въпроса за Западна Тракия от двустранен проблем между Гърция и България в тристранен с участието на Турция. Анкара дори съдейства на София при разкриване на фалшива новина от страна на американски военен кореспондент, че българските аспирации са не само за Западна, но и за Източна Тракия. Както пише вестник „Отечествен фронт“: „Категоричното опровержение на Кимон Георгиев е посрещнато със задоволство от официалните кръгове в Анкара“.
През декември 1946 година това се променя и турската политика се активизира. Така премиерът Реджеп Пекер на конференция с участието на представители на турския печат заявява, че целта, която България следва е „да се отдели Западна Тракия от Турция с образуването на един клин до морето…“
По време на пресконференцията във връзка с нападения на чети на ЕАМ в района на турско-гръцката граница по долината на река Марица, министър-председателят отбелязва още: „Аз смятам, че тези, които съдят, че намерението на бандите е да отделят Западна Тракия от Турция, са вдъхновени от речта на новия български министър-председател, в която той наново е изтъкнал желанието на България да се сдобие с излаз на Егейско море…“
На какво се дължи промененото становище на Анкара? Някои изследователи свързват рязката промяна в турската позиция с надежди за териториални промени. Така според френският вестник „Трибюн де насион“ с американско посредничество се водят турско-гръцки преговори в тази насока. Други виждат в това ролята на Великобритания, която се стреми да получи допълнителни гаранции, че нейният съюзник Гърция няма да бъде ощетен за сметка на България.
Най-остър е тонът в турския печат. Така например вестник „Вакът“ твърди, че с идването на власт на Георги Димитров се организира прехвърлянето на чети от Македония в Западна Тракия. В дописка в турския вестник Тасфир от 7 февруари 1947 носеща заглавие: „Фалиралата политика на Димитров във връзка със Западна Тракия. Българският министър-председател щеше да окупира насила Западна Тракия, обаче той не получи обещаните гаранции от Москва“ е направен оценка на българските аспирации, когато на всички вече е ясно каква ще е съдбата на Западна Тракия :
„Приключването на въпроса за Тракия във вреда на България е подронило чувствително престижа на Отечествения фронт и е станало причина за изникването на недоразумения всред този блок. Г-н Димитров е искал да използува дейността на комунистите в Северна Гърция и насила, с оръжие да завземе Западна Тракия, обаче не е успял, защото не е получил необходимите гаранции от Москва”.
И по-нататък продължава, че въпреки развоя “българският министър-председател още продължава да казва, че не ще свали от сцената въпроса за Западна Тракия.“
Медийният натиск не приключва с подписването на Парижкия мирен договор (10 февруари 1947 година). Непосредствено след неговото сключване главният редактор на вестник „Ла Репюблик“ (в броя от 11 февруари 1947 година) помества уводна статия със заглавие „Прелюдия и симфония“, в която посочва:
„Подписаните договори доказват, че България е била най-щастливата от всички сателити на Оста. Тази страна, която игра пред Германия ролята на незаменим жандармерийски ефрейтор на Балканите, беше окупирала част от Югославия и Гърция, воюва официално срещу Англия и Америка и години наред минаваше за глашатай на Германия.
В последния момент обаче тя съумя да направи кръгом и да си намери един закрилник по-мощен от предишния. Това е така може би, защото Съветска Русия намери този кръгом на България за подходящ за нейната политика. И по този начин България съумя да се оттегли от войната без загуба на територии също като някой победител.“
На обратната плоскост е представен образът на гръцката държава: „Гърция, която се би срещу фашистки страни и понесе най-тежките изпитания, да бъде третирана на равна нога с победена България?!
Накратко казано, подписаните вчера договори за мир не можаха да разрешат даже и приблизително териториалните въпроси на Европа. Те даже не съдържат чувството на справедливност, за което аспирират народите. “
Този кратък преглед на турската съпротива срещу българските аспирации към Западна Тракия показва значението, което областта има за Турция. През следващите години двете държави поемат по различни пътища във външната си политика. София ще бъде определена като най-верния съветски сателит, а Анкара става част от НАТО. С това границата между двете страни се превръща в стратегическа и в голямата картина на Студената война спорове като този за Западна Тракия са само един от проблемите, които съпътстват българо-турските отношения.
