Държавите трябва да преследват интересите си независимо от всичко. Независимо от това кой е на власт, каква е неговата идеология и колко трудно е международното положение. В такава затруднена позиция се намира България непосредствено след преврата от 9 септември 1944 година. Страната е в дипломатическа изолация, a пред кабинета на Отечествения фронт (ОФ) стои нелеката задача да осигури възможно най-благоприятно място за българската държава в следвоенния свят.
Спецификата на външната политика на новата власт се определя на първо място от международната обстановка, на второ от съветския фактор (присъствието на Червената армия в България, водещата роля на БРП (к) в блока) и на последно, но не с по-малка значимост, интернационализма в платформата на комунистическата партия.
И макар по отношение на Македония новото правителство напълно да изоставя и обрича българските национални интереси, то не по същия начин стоят нещата в Западна Тракия, където ОФ води активна политика за запазване на областта под български контрол. Това неизбежно предизвиква сблъсък с гръцките домогвания. Така двете малки страни отново застават една срещу друга в спора за Беломорието при ситуация, в която решаването на проблема зависи повече от водещите страни в Антихитлеристката коалиция.
Намеренията на новата власт за Западна Тракия бързо се забелязват. Заповед за изтегляне на българските военни части не е издадена. Това предизвиква недоволството на Великобритания, която защитава собствените си стратегически цели на Балканите. Значението на въпроса е ясно изразено от външния министър Антъни Идън, който заявява че „това изтегляне трябва да се извършва предварително, преди каквото и да е примирие.“
Българската стратегия за Беломорието се състои в два варианта: „задача-максимум“ и задача-минимум“, като първата предвижда запазването на Западна Тракия, а по този начин реализиране на една от целите на българското национално обединение – нещо, което несъмнено би издигнало авторитета на ОФ сред населението. За тази цел до началото на октомври корпусът в Беломорието е прегрупиран за отбрана срещу започналите своето изтегляне германски части. В случай че запазването на военно присъствие се окаже невъзможно, задачата минимум предвижда подкрепа за гръцките партизани и ЕАМ (Националният освободителен фронт на Гърция) срещу националистическите сили на ЕДЕС.
Аргументите за оставането на българските войски са добре подбрани – предотвратяване на военни действия между двете гръцки фракции и гарантиране сигурността на населението. Второто основание възниква, когато българската армия минава в оперативно подчинение на съветското командване (със заповед на маршал Фьодор Толбухин от 16 септември 1944 година) и само то може да разпореди изтегляне, което обаче е нежелателно, тъй като би улеснило отстъплението на силите на Вермахта от Гърция и така ще създаде опасност за тила на българо-съветските части, воюващи на запад.
Нещо повече, Москва не отправя искане към България за изтегляне на войските в своя проект за примирие, което демонстрира желанието на Кремъл да се възползва от българското военно присъствие. Съветският съюз не се противопоставя и на мерките, които София предприема за подсигуряване на своите сили. Към този момент в Беломорието има близо 70 000 български войници.
Надеждите за оставане на корпуса в Западна Тракия се оказват нереалистични. След изтеглянето на германските войски от Гърция и британският десант в Пелопонес, българските сили вече пряко засягат интересите на Лондон и тяхното оставяне предизвиква дипломатически усложнения. От Уестминстър отказват да водят каквито и да е преговори по примирието с България преди и последният български войник да е напуснал. Придържайки се към уговорката си с Чърчил от май 1944 година, на 6 октомври Сталин нарежда на Георги Димитров българските части да напуснат Гърция и Македония.
Преминава се незабавно към втората опция и в Беломорието е изпратен Сава Гановски, който инструктира командването да оказва подкрепа на ЕАМ. Така на 6 октомври е подписан протокол, с който се предава административното управление на местното население, а армията на ЕАМ е призната за „единствената военна сила в Гърция, водеща борба срещу фашизма“.
Наближаващата мирна конференция в Париж (провела се в периода 29 юли – 25 октомври 1946 година), на която трябва да се обсъди следвоенното положение на бившите съюзници на Третия райх, дава повод на Отечественият фронт да продължи с опитите за присъединяване на Западна Тракия, макар и като част от по-големия въпрос за отбиване на гръцките претенции.
А те са достатъчно сериозни. През 1945 и пролетта на 1946 година Гърция води активна пропагандна кампания за т. нар. „стратегическа граница с България“ и настояване за прекомерен размер на репарации (гръцкото искане е за 700 млн. долара). През април 1946 година България започва да „отбива атаки“ и дори минава в настъпление. Настоява се за точно установяване на щетите, приспадане на българските инвестиции в Беломорието. Из печата и в официални изявления на държавните власти въпросът за Западна Тракия. Правителството дори настоява за освобождаването на българския офицер за свръзка Андон Калчев, на когото предстои да бъде изправен пред военен съд в Гърция.
Разбира се, консултации се правят и с Москва, като новият посланик Найден Николов пита Молотов относно възможността България да заяви претенциите си на предстоящата мирна конференция. Следващите действия на правителството на ОФ, като че ли потвърждават положителния съветски отговор.
Връхната точка на българската дипломатическа активност се свързва с меморандума на правителството до Секретариата на СМВнР (Съвет на министрите на външните работи, съставен от страните победителки) от 7 май 1946 година, към който са допълнени пет изложения по въпроси, засягащи бъдещия мирен договор. Във втората част на меморандума се заявява, че от историческа, етническа и стопанска гледна точка е „логично и справедливо“ България да получи „действителен излаз на Егейско море, какъвто може да бъде само един териториален излаз“, който да осигури нормалното икономическо развитие на България.
Непосредствено преди и по време на Парижката конференция България отново търси подкрепа от Съединените щати, чиято позиция след края на Първата световна война показва разбиране към справедливите български искания за излаз на Беломорието. В тази връзка председателят на Народното събрание Васил Коларов провежда редица срещи с американски представители. Една от може би най-интересните е тази с държавния секретар Джеймс Бърнс, по време на която са заявени българските претенции:
„Участието на България във войната срещу Германия и човешките и материалните жертви, които тя даде, ни кара да очакваме, че историческата несправедливост, извършена след Първата световна война, ще бъде изправена и на България ще бъде върната Западна Тракия, която тогава бе населена в болшинството си с българи и която бе освободена от българските войски от турското иго в 1912 г.
Аз се осмелявам да повдигна тоя въпрос пред Вас, г-н Бърнс, понеже Америка не се съгласи тогава с отнемането на Западна Тракия от България и признаваше, че нашето искане за Западна Тракия е справедливо.
Достъпът до Егейско море има жизнено значение за нас и ние го искаме не само защото това бе по-рано българска територия, не само защото Западна Тракия е свързана икономически с България – хинтерланда, но и защото изходът на Егейско море е единственият пряк и сигурен морски контакт със Запада. В противен случай износът и вносът на България ще става пак главно по Дунав и железопътните линии, които водят към Средна Европа, към Германия.“
Нещата сега обаче са различни. За разлика от 1919 година, България е обявила война на САЩ, чиито самолети в продължение на три години извършват бомбардировки над страната, а отношенията на Вашингтон с Гърция са много по-близки. В спомените си тогавашният външен министър Георги Кулишев отбелязва промяната на американската позиция по време на разговор между посланика на Вашингтон на конференцията Джеферсън Кяфери с премиера Кимон Георгиев от 31 август 1946 година:
„Тогава ние подкрепихме българското искане, което беше и е напълно справедливо. Ние знаем добре как стои работата. Но сега положението е променено. Вие бяхте на страната на победения, а Гърция беше с нас.“
Липсата на категорична подкрепа за прякото присъединяване изкарва на преден план и други опции, като например международен контрол, по модела от края на Първата световна война. За това загатва Кимон Георгиев на въпрос на френския вестник Трибюн де Насион по време на пресконференция от 23 август 1946 година:
„Ако конференцията срещне сега някакви пречки при разрешаването на този въпрос, би могло да ѝ се внуши например Западна Тракия да бъде оставена под международен режим под егидата на ООН.“
Българските искания обаче не намират необходимата подкрепа на конференцията, въпреки помощта от Югославия (за която е удобно София да гледа към Западна Тракия вместо Македония), Беларуската и Украинската ССР, Полша, Чехословакия и най-вече СССР. В Комисията по политически и териториални въпроси, предложението на България дори не е подложено на гласуване, макар претенциите на Гърция да са отхвърлени с гласуване. От друга страна дипломацията на Лондон провокира множество делегации да гласуват с въздържание и така да оставят въпроса за границите на сесията на СМВнР в Ню Йорк (4 ноември – 12 декември 1946 година).
В Ню Йорк окончателно се вземат решенията за бъдещите мирни договори. Макар правителството да отправя нов меморандум до Съвета, дори в него личи липсата на каквито и да е илюзии, че въпросът за излаза на Егейско море може да намери положително за България решение. Така на сесията се приема френската формула и границите на България остават такива, каквито са били на 1 януари 1941 година. САЩ и СССР се противопоставят на исканията на Великобритания за териториално разширение на север, но и Москва само веднъж споменава за българските претенции и духът на компромиси между трите страни надделява.
Така приключва борбата на ОФ за присъединяването на Западна Тракия. Активната политика не е достатъчна, за да се преодолее положението на България като победена страна и опозицията на САЩ и най-вече Великобритания. Подкрепата от СССР е недостатъчна, а и се възприема със скептицизъм от много държави. Подписването на Парижкия мирен договор на 10 февруари 1947 година сякаш нанася окончателен удар на българската национална кауза в Беломорието.
