Посвещава се на героите от войните за национално обединение на българския народ.
Те победиха! Вечна им памет!
Живот за други даден
Безсмъртен е живот.
Без жертви няма подвиг,
Без подвизи – Народ.
Такъв народ живее,
Щом ражда синове,
Които дълг заветен
Към подвизи зове.
Днес, сто години след техния подвиг, идеалът им за обединение на всички българи в една Целокупна България не е изпълнен.
Днес ние, техните потомци, не знаем много за тях.
Днес някои отричат подвига им, без да го познават.
Днес за някои подвигът на тези мъже е безинтересен.
А те победиха!
Те бяха обикновени хора – отрудени земеделци, чиновници, занаятчии, учени, адвокати, лекари.
Те бяха обикновени хора – единствени синове на родителите си, братя, бащи на едно или няколко деца.
Те бяха обикновени хора – те бяха необикновени, чудни герои.
Те бяха силата и славата на нашия народ.
Те бяха опората му.
Те бяха върховната му надежда.
Те се изправиха срещу целия свят. Защото обичаха България.
Те се изправиха срещу целия свят. Защото обичаха семействата си.
Те се изправиха срещу целия свят. Защото обичаха своите поробени братя.
Те не попитаха защо, те просто отидоха и взеха манлихерата, патроните и манерката.
Те не попитаха защо, те просто се пожертваха за това, което обичаха и в което вярваха.
Те не попитаха защо, те просто отидоха и се биха до смърт.
И те победиха!
Те отидоха да се бият за свободата на своите поробени братя и да им донесат това велико благо със силата на своя дух и със силата на своето оръжие. Те отидоха като на сватба, с китка здравец на пушките, с гайди, песни и хора. Те, синовете на един млад и горд народ, отидоха на вярна смърт с усмивка на уста.
Те крачеха гордо и смело към поредната престрелка, към поредната схватка, към поредната битка. Те знаеха, че мнозина от тях ще останат завинаги на бойните полета. Техният девиз бе „Нито крачка назад! Зад нас е България!“. Те не се уплашиха. Те не се предадоха. Те дадоха всичко за България.
Те воюваха упорно и мъжествено. Воюваха самоотвержено и търпеливо. Воюваха против войници на десетки националности. Воюваха необути, гладни, с прокъсани дрехи, понякога без патрони. Воюваха в сняг и в студ, в замръзналите окопи на Влашко и в слънчевия пек на кота 1050. Воюваха до сетния предел на силите и волята си, със свръхчовешка вяра в собствените си сили. Воюваха с враговете на Отечеството, с глада, с нередовния подвоз на патрони и снаряди, с природните стихии.
Те воюваха рамо до рамо, всички чеда на нашия народ, с другарска обич и загриженост се грижеха за своите ранени и болни другари. Спасяваха затрупаните в галериите на позициите, понякога с цената на собствения си живот. Притичваха под картечния огън, за да донесат платнище патрони на своите другари – за да останат завинаги на път към полковото снабдяване и завинаги на 22 години. И да останат завинаги герои. Те атакуваха „на нож“ безименни коти, застилаха с телата си подстъпите към вражите окопи, а достигайки врага, с нож и приклад разчистваха пътя си към победата. Те пееха „ Шуми Марица“ и си отиваха от живота с името „България“ на уста.
Те победиха!
Те се жертваха, за да спасят другарите си. Оставаха сами до своите картечници, за да задържат врага до следващата атака и за да останат завинаги до картечницата. Те атакуваха в конен строй без да питат колко са враговете, за да секат и мушкат докато не паднат сразени от коня. Те влизаха в свирепи схватки „ на нож“ и смаяха света със своя устрем. Те участваха в щурмови команди, режеха телени мрежи и се хвърляха с бомби и нож върху очакващия ги противник. Те чуваха страшните думи „ Мерник нула!Поправка нула!“ и оръдията им сипеха картеч по противниковата верига, последната защита на артилериста преди в употреба да влязат щиковете, прикладите и окопните лопатки. Те очертаха границите на свободна България с дулата на пушките си и с войнишките си гробища.
Те победиха!
А когато се случваше така, че да бъдат смъртно ранени, те, като подполковник Чолаков, загинал на Каймакчалан, си отиваха с думите:
– Отивам си, господин полковник. Пазете земята и хората. Вие сте чудни юнаци!
Или като ротмистър Ценович, повел ескадрона си в атака и загинал край село Попина, Добруджа и достигнал до вражеските окопи, ранен на седем места и не спрял да сече и муши докато не пада с изтекла кръв от коня си. Неговите последни думи към войниците му са:
– Бягат ли? Гоните ли ги?
Aко се случваше да загинат, да оставят костите си в далечен край, малки могилки с прости дървени кръстове отбелязваха последния им пристан. Глухо звучаха думите на бойните им другари, пусти оставаха сърцата им след поредната загуба на близък другар. Тогава военният писар изпращаше писмо до домашните на падналия герой, а те погребваха дрехите му, за да остане спомен за него. И черните забрадки белязаха завинаги българската народна памет.
Ако се случваше да победят и да останат живи, на гърдите им засияваше най-светлия, най-свещения, най-истинския знак на народна признателност – войнишки кръст или офицерски орден „ За храброст“. Защото след тази схватка е защитена педя българска земя и България е имала поне един враг по-малко. Защото достойният кавалер на отличието „За храброст“ е получил най-голямата и почетна титла- велик българин.
Всички те днес са светлите звезди в небосклона на българската свобода.
Ние днес се лутаме, търсейки светли примери.
Ние днес се питаме какво можем да направим за нашата България.
Ние днес търсим ориентир за действията си.
Можем да потърсим и ще намерим всичко това при тях.
Защото те победиха!
Те не ще умрат, докато пазим спомена за техния подвиг. Докато подвигът им ни вдъхновява за добри и истински дела в името на България и българския народ. А когато отидем до паметниците им – те са малки и скромни, има ги в почти всеки български град и село, нека оставим цвете, да кажем молитва за душите на нашите герои и да ги почетем с думите на това затрогващо стихотворение:
„Не ще умрат героите ни смели
за бащин край положили живот,
дордето има български предели,
дорде живее български народ.
За тях девойки пролет из полето
ще късат мак – в кръвта им цъфнал,
заслушали потихом в ширинето
славни как нашепва пак.
А лете сърп запее ли в нивята
пред себе цял народ ще вижда сън:
гърми небето, труп до труп в полята,
стихиен тропот и от сабли звън!“
Помнете героите!
Те победиха.
Поклон!
