През 2009 година танцът танго е обявен от ЮНЕСКО за част от културното наследство на човечеството. Но дали е било така век по-рано, когато се заражда в пристанищния квартал Ла Бока на аржентинската столица Буенос Айрес?
Дълго време аржентинският елит не иска и да чуе за музиката, на която танцува простолюдието от мизерните имигрантски квартали. Това обаче се променя, когато аржентинското танго предизвиква истински бум в Париж през 1910 година.
У нас през 20-те години на XX век вестници като „Дневник” и „Софийски новини” бълват ден след ден остри статии срещу новопоявилия се танц, а танцуващите наричат „печална жертва на модата”. Плътната близост на партньорите предизвиквалa възмущение на моралистите. Споменавали английската кралица, която отказвала да танцува „това нещо”. Австрийският император забранил на войниците да танцуват танго във военна униформа. Германският кайзер също се произнесъл против, а папа Пий X първо заклеймил официално сладострастния танц, но по-късно сам отменя забраната си, когато лично пред него във Ватикана двама изкусни танцьори представили красотата на тангото.
Въпреки атаката от вестниците и сказките, които се провеждали в България против танца, у нас закон за забрана на танците все пак не е приет.
Аржентинско танго можело да се танцува в градината на ресторанта „Славянска беседа”, където свири оркестърът на Атанас Сотиров – Златното циганче, както му бил прякорът.
След края на общо три войни (Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война) и две национални катастрофи, хората го ударили на живот, търсели веселие и лекота, „ден да мине, друг да дойде”, „веднъж се сал живее”, пеели те.
Софийските кафе-шантани били неголеми, с 10-15 маси и няколко сепарета, в които се сервирало чай, кафе, бира, евксиноградско бяло вино и шампанско на високи цени. Пеещите по заведенията жени (предимно чужденки), били откровено оплювани от дамите с положение в обществото.
Много от певачките на кафе-шантаните по-късно се омъжили за видни софиянци и създали почтени семейства.
Освен кафе-шантаните съществували и така наречените тунели. Те се посещавали от по-непретенциозни клиенти, но там ставали големи гуляи, които много често завършвали с вадене на ками и със счупени глави.
Когато руската емиграция се настанила трайно в града (след събитията от 1917 година), били открити и хазартни домове. Официално, не тайно. В Градското казино бил устроен хазартен кът и много иначе почтени софиянци се били увлекли в тоя „спорт”, често залагайки и връхните си дрехи.
Кабаретата, появили се по-късно, били по-изискани. Известният банкер и политик Атанас Буров признава пред Михаил Топалов, че в кабарето се пръскат много пари, а семейната жена гледа на него като на чума, но „който има пари, отива в кабарето да пее, да танцува, да се весели, да се почувства силен, млад и красив. Кабарето е, за да повдига самочувствието на човека. То е място за развлечение, не е публичен дом.”
Твърди се, че първите кабарета в България са отворени от находчивия германец с майка чехкиня Егон Карнеги. Той създал софийските кабарета „Нова Америка”, „Жасмин”, „Лорелай”, „Лорета Брикси”, „Капернаум”.
Сред най-посещаваните софийски заведения било „Гамбринус” на ъгъла на „Мария-Луиза” и „Цар Симеон”. Чак до средата на миналия век на въртяща се сцена се изпълнявали предимно стари градски песни. Там можело да се поразкършиш под звуците на „Целувката на Ана”, „Заспали чувства” и едни от най-популярните в тогавашна Европа -„Рамона”, „Целувам ви ръка, мадам”.
Наред с луксозните ресторанти и локали, на голяма почит в София, при това далеч не само сред простолюдието, били шкембеджийниците. Сред тях най-прочута била „Дамарче” на улица Левски. Отваряла още в четири сутринта, защото по това време в нея нахлували дами с дълги рокли и мъже във фракове или смокинги, които смятали, че е много шик да се изсърба по една шкембе-чорба след бал.
А баловете ги въвел цар Фердинанд и им придал истински дворцов блясък. Но балове имало не само в Княжеския дворец. С по-малък размах, но със също толкова скъпи вина и десерти, ги организирали банкери, офицери, министри в елитни заведения като „Юнион клуб”, Военния клуб и Градското казино. „Офицерите са учудващо изискани, възпитани, с добри маниери, почти всички говорят френски…, пише граф Робер дьо Бурбон, усеща се виенското влияние, на което явно дължат тази точност и хармония в движенията, толкова учудваща в една все още тъй примитивна страна!”
В спомените си Георги Верин пише: „Около жените на салона са наредени стотици столове от най-разнообразни фасони, форми и цветове. Там са насядали танцувачи и танцувачки от всички съсловия и от четирите краища на града… До някоя претенциозно облечена в бална рокля е седнала танцувачка с червена блуза и черни поли, до нея синя рокля силно плисирана. Някоя е навлякла венчалната си рокля, слабо поправена, за да заприлича на бална, а до нея бабичка с шамия бди за моралното държане на щерка си и да я опази от изкушение (в повечето случаи нейната бдителност оставаше безплодна!).”
