Свищов е наричан градът на 100-те първи неща. Ако човек се разрови сред тях, може да намери неподозирани събития, сред които се открояват създаването на първото корабоплавателно дружество през 1867 от Никола Станчов – първия собственик на параход в България; първият опит за атентат срещу Александър Батенберг през 1881, за щастие предотвратен; както и издаването на първото българско икономическо списание „Промишленост“ през 1887 година. Затова не е изненада, че именно в един от установените български културни и търговски центрове е измислена и учредена една нова форма на просветно средище – читалището.
Годината е далечната 1856, а възстановяването на българската държава все още е далеч в бъдещето. Въпреки това Кримската война сериозно раздвижва амбициите на българските възрожденци и те се опитват да извлекат възможно най-големи ползи за народа си от създалата се ситуация. През същата година във Видин е осуетено избухването на Димитракиевата буна, а недалеч от Свищов – в Търново е организирано Дядо-Николовото въстание. И двата опита са организирани зле и завършват без успех, но тяхната честота показва ясно активизирането на българите.
Влиянието на Кримската война в Българско не се изчерпва само с революционни пориви. Тя оставя своя отпечатък и върху културното раздвижване през 50-те година на ХIX век, а нашествието на Западни политици и военни в Цариград променя облика на цялата Османска империя. През това десетилетие Сава Доброплодни представя първата театрална постановка по българските земи, сформиран е първият български оркестър, светското образование се радва на внушителен прогрес, а в рамките само на една година са отварят врати първите три читалища.
Емануил Васкидович, Христаки Филчов, Димитър Начович и Георги Владикин стоят в основата на тази благородна инициатива, описана от вестник „Турция“ по следния начин. „[…] Движими убо от разпаленото нихно родолюбие ся согласиха и четворица единодушно да покажат длъжността си и любовта си къмто Отечеството си, определиха и рекоха единогласно сякой да жертва според силите си за народното образование …определиха думам да съставят едно читалище музеум, в което ще бъде книгохранилница съставена от разни язици и стари останки и ръкописи.” […]“.
Най-важният капитал на читалището са безценните идеи и възгледи на неговите основатели, но те не се задоволяват само с тях, допринасяйки с щедри дарения. Учителят и автор на учебници Васкидович, който развива широка просветна дейност, споделя със съгражданите си най-ценния дар, който притежава – личната си библиотеката, включваща над 800 книги. Останалите трима допринсят със значителни суми на обща стойност 4800 гроша. Сумата нараства многократно до 37409 гроша след като те свикват общоградско събрание, в което е обявено, че в този момент в Свищов се основава читалище. Всички данни и събития са старателно описани в протокол, от който черпим достоверна информация и до днес.
Новата културна институция е учредена в дома на Начович, в който е роден и синът му – консервативният политик Григор Начович. По време на първите години след създаването си, то се помещава у търговеца, чиято къща е една от най-представителните за времето си в града. Проблемът е решен с един замах през 1904 година, когато Кирил Д. Аврамов прави щедро дарение от 200 000 златни български лева, с което за нуждите на читалището е построена красива самостоятелна сграда с театрална сцена, дом на читалището и до днес. Оттогава то носи името „Еленка и Кирил Д. Аврамови“. В памет на починалата му съпруга Еленка, дарителят включва и нейното име.
Учредителите създават устав, в който открояват четири главни цели:
- Да създаде градска библиотека
- Да събира стари ръкописи на пергамент и хартия
- Да подкрепя способни младежи, да добият по-високо образование в чужбина
- Да подпомага български книжовници да печатат свои трудове и преводи.
Тези конкретни стремежи може да звучат сухо и да изглеждат насочени към ограничен кръг от хора, но водят след себе си множество други позитивни следствия за целия български народ, най-вече съхраняване и развитие на българско самосъзнание. Заложените цели са следвани стриктно от основателите през следващите години. Някои от даровитите деца, изпратени в чужбина с помощта на читалището, след това се открояват в своите сфери. Най-добрите примери за това са художникът Николай Павлович и първият български диригент Янко Мустаков. Силна подкрепа е оказана и на свищовските училища.
Всички подобни на това дело благодеяния на свищовското гражданство са увековечени през 2005 с единствения по рода си в България паметник на дарителите, посветен на всички прозорливи свищовлии, които са дали нещо от себе си за развитието на града през вековете. Дарителството е особено силно изразено в Свищов, но не е запазена марка само на града. Будните българи също се срещат навсякъде. Затова четиримата пионери за отрицателно време намират множество последователи. Само няколко месеца по-късно в друг много буден български град – Шумен Сава Допроплодни основано второто читалище. Третото също се намира на Дунавския бряг – открито в Лом през същата година. Самобитното българско дело продължава своето стремглаво развитие, а новите читалища никнат като гъби след дъжд и в другите части на Българско, за да станат неотменима част от един от най-романтичните моменти в българската история – образователната революция, която разпространява знанието и до най-затънтените кътчета, в които живеят хора, зовящи се българи.
Особената сила на този български обществено-културен феномен се крие в неговата многофункционалност. Читалищата могат да се превъплъщават в различни роли – на училища, библиотеки, театрални салони, концертни зали, музеи… Най-разнообразните форми, които приемат, както и тяхната широка достъпност за всеки желаещ да се докосне до дейността им, създават условия за развитие на най-разнообразни просветни и културни събития, които са свързани от една обща характеристика – облагородяващо въздействие върху българското гражданство.
Читалището в Свищов продължава да съществува и днес заедно с още над 3000 други. То изпълнява също толкова важна функция в културния живот на крайдунавския град, както и през 1856 година. Продължавайки да бъде една от основните театрални сцени в града, то не спира да сее просвета и култура. Днес те са ни също толкова неотложно необходими, както и на нашите предци през Възраждането.
