В историята на всеки един народ се появяват хора, които определяме като легенди. С наследството, което оставят, те попадат в общественото внимание и оставят дълбока следа в народната памет. За тях народът съчинява песни, стихотворения, приказки, а поколения изследователи се опитват да отделят мит от реалност в живота им. Заедно с това се поражда и любопитство към средата, в която тези легендарни личности израстват, към тяхното семейство и род.
В много случаи роднините им продължават тяхното дело и гордо поемат по пътя им. Така се оформят т.нар. „големи стари фамилии“. В българската история познаваме няколко такива – Каравелови, Ботеви, Вазови, Каблешкови и др. Но някак си от тази пъстра палитра веднага проличава липсата на един род – Кунчеви.
Васил Левски всъщност произхожда от два прочути карловски рода – Караивановия и Кунчевия. Известно е, че в Карлово има два рода Кунчеви, които нямат кръвна връзка помежду си. Левски произхожда от попския род Кунчеви. Родителите на Апостола – Иван Кунчев и Гина Караиванова, пренасят своите добродетели върху децата си. Бащата е описван като уважаван и справедлив човек с авторитет, често търсен от своите съграждани за разрешаване на различни спорове. Любопитното е, че Иван Кунчев успява да превъзмогне бедността и да стане известен занаятчия от средна ръка. По този начин той се оформя като типичен представител на младата българска буржоазия, която създава облика на българската нация и подготвя почвата за бъдещото освобождение.
Майката – Гина Караиванова, е определяна като смела, безстрашна и родолюбива българка, доказателство за което са мъченията, които понася от турските власти, дошли да я разпитват за сина ѝ. В навечерието на Априлското въстание Гина Кунчева участва в приготвянето на мехлеми и превързочни материали за въстаниците.
Логично следствие от семейната среда, общественото положение и съзнанието на Иван и Гина Кунчеви е приобщаването на техните наследници към идеалите за бъдещето и просперитета на българския народ. Двамата имат пет деца: Ана (Яна), Васил, Марийка, Христо и Петър, а акцент в настоящия материал ще бъдат личните истории на последните двама.
Петър Кунчев е най-малкият от братята на Левски. Учи във взаимното карловско училище. Носи свободолюбив дух и се изявява като самоуверен и безстрашен, показателно за което е следната случка. Когато от него е изискан военният данък бедел, Петър отговаря категорично: „От мене данък ще вземе онази държава, която ще израсне върху избитите пашови прислужници“. Това е една от причините да напусне Карлово и да се установи в Пловдив, където се свързва с Найден Геров. Бележитият възрожденец в качеството си на консул го снабдява с руски паспорт. Така Петър стига до Влашко, където търси начини да се свърже с дейци на националноосвободителното движение и започва тежкия хъшовски живот. Няма сведения Петър да е участвал във Втората българска легия.
Както посочват различни изследователи, името му често се бърка с това на Петър Иванов от Стара Загора. Известно е, че Петър опитва да отмъсти за смъртта на Васил Левски, като накаже предполагаемия предател, но наличните сведения не могат да потвърдят със сигурност дали това се случва непосредствено след смъртта на Апостола или след Освобождението. В крайна сметка намеренията му са осуетени от дейците на Ловешкия комитет, които са загрижени за сигурността на Петър и липсата на категорични доказателства за вината на поп Кръстьо.
Смелият карловец участва в борбите на българите за освобождение, като е един от първите доброволци в Ботевата чета. След разпръскването ѝ се присъединява към групата на Никола Войновски, но скоро се отделя от нея и се озовава в София. В бъдещата българска столица Петър е заловен от османските власти, но преди да достигне конака, успява да избяга. Всячески търси начини да продължи делото на брат си. Той се записва в четата, която Филип Тотю предвожда по време на Сръбско-турската война (1876). Впоследствие постъпва в редиците на Българското опълчение в I-ва опълченска дружина, а след това в III-та рота на III-та опълченска дружина. Участва в боевете при Стара Загора и Шипка. Именно на шипченската позиция той е тежко ранен в крака – събитие, което завинаги променя живота му в следосвобожденска България.
За своята храброст на бойното поле Петър Караиванов, Трети Левски (както самият той се подписва, показвайки близостта си с делото на Апостола) е удостоен с военен орден и Георгиевски кръст за храброст. Животът в българското княжество за него обаче не е лесен. Бойната рана затруднява ходенето му, а съответно и намирането на подходяща работа. Завръща се в родното си Карлово, където търси препитание. Отправя писмо до някогашния си благодeтел Найден Геров с молба да бъде назначен на някаква работа. Геров отново се отзовава и Петър е нает като старши стражар в Карлово. Живее на първо време при сестра си Яна, после е настанен от карловската управа в друга къща и умира от туберкулоза през 1881 г.
Третото дете в семейство Кунчеви – Христо Иванов Кунчев, също следва брат си Васил в родолюбивото му начинание. Христо е с тъмни очи и коса, които го отличават от братята му. След като не успява да завърши карловското взаимно училище, майка му го дава да учи занаят в Сопот – басмаджийство. Интересна случка от живота на Христо е спречкването с един пиян турчин в хана на неговия вуйчо Генчо Караиванов, където работи. След като турчинът отказва да плати питието си, Христо едва не го пребива. Последицата от това е заминаването му за Пловдив. Търсен от турската полиция заради брат си Васил, той се установява в Цариград, където с помощта на католическата църква се сдобива с паспорт и заминава за Влашко. Близък приятел е с Христо Иванов-Големия, заедно с когото започва търсенето на Левски. Различна информация го отвежда последователно в Галац – Браила – Букурещ.
При обявяване на сформирането на Втората българска легия Христо Кунчев тръгва пеш от Букурещ към Белград, за да се запише в редиците ѝ, но не е приет поради открита херния. Въпреки това остава в Сърбия и се грижи за болния Васил след разпускането на легията. Продължава активната си обществена дейност и е един от основателите на Българското книжовно дружество. Нещо повече, той е сред дарителите на парични помощи за бъдещата Българска академия на науките. Освен това е близък приятел на Христо Ботев. Изследователи посочват, че именно Христо Кунчев е човекът, с когото Ботев живее в изоставената мелница край Букурещ, и предполагаемата му среща с Апостола на свободата става благодарение на неговия съименник. На Христо Кунчев е посветена стихосбирката „Счастлива среща“ на Величко Попов. Също като брат си Петър умира от туберкулоза, ненавършил 30 години, на 9 април 1870 г.
Единственото дете на Иван и Гина, което оставя поколение, е Яна (Ана). Омъжва се за търговеца Андрей Начов. Нейният живот е свързан с този на легендарния ѝ брат, като тя го подпомага по различни начини. От нейния дом Васил Левски тръгва за Белград за участието си в Първата българска легия, в нейния дом се приютява след завръщането си. Яна не е член на карловския революционен комитет, но тя е верен съмишленик и приготвя бинтове и мехлеми за ранените в бъдещата революция. Получава удар през 1902 г. и умира през 1913 г. в свободна България. Приживе Яна дарява своята къща на Общината за разширяване на площада пред паметника на брат си.
Родолюбието на този велик български род не приключва дотук. Децата на Андрей и Яна вървят по стъпките на майка си и вуйчо си. Най-големият им син – Начо, е активен деятел на родовия комитет, основан през 1885 г., участва в търсенето на гроба на Левски и е съорганизатор на подписка за издигане на паметник на Апостола в столицата. Дъщеря им Гина обвързва живота си с Христо Загорски, член на революционния комитет в Карлово, след Освобождението държавен чиновник и деец на родовия комитет. Мария е известна със спасяването на своя вуйчо, като едва 12-годишна пренася пълните му револвери от техния дом до къщата на Неда Тачева. Омъжва се за Васил Платнарев – основател и председател на Карловския революционен комитет. Друга от дъщерите – София, се омъжва за Никола Зидаров – също член на революционния комитет, а след Освобождението държавен чиновник. Тя е председател на женското дружество „Възпитание“ в Карлово. Най-малката дъщеря – Елена, се омъжва за Стефан Красев – директор на Народната банка и банка „Напредък“, председател на родовия комитет и почетен председател на дружеството на карловци, живеещи в София.
Макар родът на Васил Левски да е останал незаслужено забравен, виждаме, че делата на неговите представители са значими и чрез житейския си път се доказват като истински български патриоти. Онова, което обединява всички тях, е стремежът им да бъдат полезни на българския народ и България, без да се интересуват от слава или обществено положение, да помогнат с каквото могат, когато родината се нуждае от тях, независимо дали става дума за ходене пеша до Сърбия, защита на прохода Шипка, пренасяне на револвери, понасяне на мъчения, подпомагане на просветата или обикновена чиновническа длъжност, защото истинската значимост на едно народно дело е, когато всеки един човек осъзнае своята значимост. Всичко това ги обединява, това и… безкрайната им любов към техния син, племенник, брат и вуйчо – дякон Игнатий, Апостола на свободата Васил Левски.
