Възглед, гледище, излет, заплаха, общувам, хижа, влак – все красиви български думи, нали? Кое ли ги обединява, освен че са благозвучни, вероятно стари, автентични и български, наследство от предците ни?
Общото е това, че за разлика от повечето думи в нашия език, имат един и същи прочут създател. Те са измислени и въведени в българския език от видния езиковед, литературен историк, филолог, библиограф и първи ректор на Софийския университет – академик Александър Теодоров-Балан. Една доказана и значима личност, допринесла с упорития си труд за утвърждаването на българския език според съвременните стандарти. Той се стремял да обогати езика и да го превърне в това, което е днес век и половина след рождението му.
Не стигат осем години на всепризнатия учен, за да достигне до своето столетие. Век, в който той до последно не спира да работи, оставяйки ни освен подобни думи и повече от 850 книги, студии и статии, от които голяма част са посветени на езика ни.
Интересно е, че днес по-често свързваме името му с някои незлобливи шеги, започнати още от неговите съвременници. Прословут е например пуризмът му – желанието да заменя всякакви чуждици с българските им съответствия. Така се раждат оцелели и до днес „лафове“ като „драсни-пални-клечица“-та, която трябвало да замени „вносната“ дума кибрит.
Друг е въпросът, че въпросната „клечица“ мнозина приписват на Иван Богоров, а други – на поета Кирил Христов, иронизиращ академика. Макар и значително по-сигурно и слабо непознато е, че още щяхме да наричаме влака „трен”, ако не беше лексикалното остроумие на академик Балан. На неговото авторство продължава да се приписва и до днес ироничното писмо, създадено от негови съвременници, което имитира изказа на академика, адресирано до просветния министър Иван Вазов:
„Храноглътните ми желания са като у новобрачни. Гълталището ми, коремието ми и продължаващите го телесни добавки са в изправност. Сърцетупът ми е нормален, кървотласъкът е естествен, а любощенските ми подсети – непрестанни. При това младосърдие и якотелесие, бива ли да ме подхвърляте на изпъдица?“
Добре познато е и шеговитото произведение на Смирненски „Баланиади“, завършващо със строфата:
„Гърбосложен на кревата,
аз жадувам твоя стан
и в унесница благата
стих въртя a la Balan.“
Изобилието от шеги зад гърба на академик Балан, при това оцелели през десетилетията, e повече от явен признак, че той е бил една колоритна и оригинална личност, около която никога не се е настанявала скуката!
Още един повод за усмихнатия поглед към него можем да намерим в малко чудатия му, но и правещ силно впечатление външен вид. Интелектуалецът е описан с нотка ирония от Чудомир при срещата им, когато Балан вече е на преклонна възраст:
Наметнат бе със сива пелерина и тока със значка отпред. Била за почетно гражданство на столицата.
Въпреки строгия му и академичен вид, през последните години от живота си – заради големия авторитет, а и заради впечатляващото дълголетие, той се превръща за обществото в „Дядо Балан“.
Литературният историк Петър Динеков разказва, че този прякор му е даден заради:
… благостта, с която ни посрещаше, заради вниманието, с което ни изслушваше, заради подкрепата, която охотно ни оказваше. В своя дом той ни приемаше не като студенти, а като приятели и ние с радост разглеждахме научните и литературни новости, натрупани върху специалната подвижна полица край креслото му. Той ни поразяваше с трудолюбието си, със системността на своята постоянна всекидневна работа, с постоянството, с което следваше и защищаваше своите научни убеждения, с готовността да споделя с младите си студенти вълненията и тревогите на своя труд.
Основоположникът на българската филология е роден извън България, в семейството на сливенски бежанци в Бесарабия на 27 октомври 1859 година в село Кубей. Името Балан води началото си от „бял“, защото всички в семейството били светли хора. Когато заминава да следва в Прага, финансово го подпомага неговият вуйчо Димитър Греков, политик от Консервативната партия. Семейството му ражда значими за историята ни личности – братя на академика са генерал Георги Тодоров, главнокомандващ българската войска през Първата световна война и Марин Тодоров – един от кметовете на София, управлявал града от 1904 до 1908 година. Балан завършва славянска филология в чешката столица с докторат на интересна тема „За звука „ь“ в новобългарския език“. След като продължава следването си в Лайпциг, младият езиковед се завръща в родината, за да остане тук до края на живота си.
Разпределен е като учител в Пловдив. Работейки там, среща бъдещата си съпруга французойката Юлия (Жули) Гресо, възпитателка и учителка в женската гимназия в града и милосърдна сестра през Сръбско-българската война. През 1887 година Балан е върнат в София и се издига в администрацията до позицията „Началник на средното образование“ в просветното министерство. С него идва и спътницата в живота му, с която се стъпват в брак година по-късно. Семейството има тежка, но нерядка през онези години съдба, от седемте им деца четири умират съвсем малки. Туберкулозата взема със себе си и Жули, която умира през 1923 година. Оцелелите трима синове отдават живота си на България. Владимир, Милко и Станислав поемат по различни пътища, но всеки от тях оставя своята диря. Милко е професор в медицинския факултет на Софийския университет, а Владимир е директор на подразделението на „Луфтханза“ в България. След 9 септември изчезва безследно.
Станислав става личен секретар на цар Борис III, осъден е на смърт от Народния съд, но е помилван от своя съученик Трайчо Костов. За да спаси сина си, академик Балан търси среща лично с Георги Димитров. Това е и единственият случай, в който той търси помощ за нещо от свои влиятелни приятели. Не го направи, дори когато жена му несправедливо е уволнена по обвинение, че като учител е издала на учениците си темите преди зрелостните изпити.
Близо 100-годишният живот на Балан е една дълга човешка история на любовта към всичко родно и към езика на дедите, за който език е дошло времето да встъпи в новото време. Желанието му е било да обогати и допълни езика според изискванията на връхлитащото ново време, но запазвайки несравнимата му благозвучност. Балан е и от водещите ентусиасти, създали първата масонска ложа у нас. Освен това заедно с Алеко Константинов е сред създателите на организираното туристическо движение.
Литературата е друг стълб в професионалните му търсения. Първата публикация на Балан е превод на чешката писателка Каролина Светла. Разказът „Целувка“ е отпечатан в пловдивския вестник „Народний глас“ на 18 април 1880 година. Като университетски професор две от дисциплините, водени от него са славянска и българска литература. Академичната му дейност включва и безценен опит за систематизирана библиография на българската книжнина. Един от основните трудове на Балан в тази област е „Български книгопис за сто години 1806 – 1905“. След преместването си в София Балан става член на Българското книжовно дружество. В младата ни държава вече се усеща острата нужда от по-висока степен на образование. Филологът е и тясно свързан с първото висше училище у нас. Избран е за първи ректор през 1888 година и остава начело до 1889 година. След това е избиран за още два мандата – 1896/1897 година и 1902/1903 година.
До края на живота си Балан не спира да е част от академичния живот, изнася лекции и беседи дори след като прескача 90-те години. Академикът умира в столицата на 12 февруари 1959 година. Изключително плодотворният му живот ни завещава голямо по обем и ценно по съдържание творчество. Александър Теодоров – Балан не оставя нищо незавършено приживе и едва тогава напуска този свят.
