В това стихотворение Атанас Далчев описва къщата като едно мрачно и зловещо пространство. Място без лъч светлина, затворено, място без надежда. Място, наподобяващо гробница, където се е настанила смъртта. Празно, пусто и самотно. Дори дъждът не се задържа там. Сивите стени, по които избива влагата са още едно доказателство,че смъртта е единственото нещо в това пусто и затворено място. И с всеки изминал момент картината става все по-зловеща. Вятърът отваря и затваря вратата, а лаят на нощните кучета всява допълнителен ужас. Прекъсната е връзката със света. Животът е спрял. Той съществува, но само в екзистенциален смисъл – като разпадаща се, рушаща се материя.
Къщата
Сам дяволът я сякаш дал под наем,
но неизвестно кой е наемателят.
Затворена е всякога вратата
а мракът спи и през деня във стаите.
Дъждът гризе мазилката и бяга
през счупените водостоци от олово
и като пот по челото на болен
по сивите стени избива влага.
И снощи (ти видя ли от прозореца?),
когато писна ненадеен вятър,
разтвори се, затвори се вратата,
завиха нощни кучета на двора
и черна сянка, дълга като копие,
разчупи се на каменните стълби
и аз видях, и аз познах там мъртвия,
когото преди девет дни заровиха.