„Cis moll“ е една от философските поеми на Пенчо Славейков, публикувана за пръв път в списание „Мисъл“ през 1892 година. Впоследствие тя намира място в стихосбирката „Епически песни“, издадена през 1907 година. Епиграфът So pocht das Schicksal an die Pforte се превежда като „Така съдбата чука на вратата“, мотивът по който е направена Пета симфония на Бетовен в до минор. Самото заглавието на Славейковото произведение означава „До диез минор“, а главният мотив на творбата е тезата, че изкуството е духовна опора на твореца, което му помага да се справя със страданието. Главният герой – Бетовен е разкрит в един критичен за него момент, когато оглушава и губи възможност да продължи своето творчество като композитор. Конфликтът в творбата се основава на противоречието между болното тяло и здравия дух. Противоречие, което откриваме и в живота на самия Славейков. Преодоляването на тази пречка е представено в три части. Първата е за сломения от болестта човек, загубил себе си, отрекъл се от изкуството. Втората обхваща мига на прозрението – Бетовен осъзнава, че творчеството му не само го дефинира като човек, но и осигурява неговото безсмъртие, т.е. надмогването на личното в името на нещо по-възвишено. Третата разкрива надеждата, отрицанието на физическото, извисяването над битовото. Болестта е осмислена като необходимо препятствие, като цена, която трябва да се заплати по пътя към изкуството и безсмъртието. Прозрението го успокоява и му донася душевен мир. Тази борба със себе си е израз на Славейковото убеждение, че творчеството изисква несломима воля.
Cis moll
So pocht das Schicksal an die Pforte.
Beethoven
Отмахна той завесите и тихо
застана пред отворений прозорец.
Таинствена и чудна лятна нощ
полухваше с дихание си морно
и лееха над сънний мир приветно
сияние рой трепетни звездици;
невнятен говор водеха със тях
в градината събудените ветки.
Нощта бе ясна, но злокобен мрак
се сбираше Бетховену в душата –
и той кръз него нищо не съзре.
И тихо пак отдръпна се назад,
през стаята премина и замислен
той седна пред отворений роял…
Разсипаха се звуци бурен вихър
и трепнаха прекъснати. Ръце
отпусна той и смъртно бледен лик
безпомощно обори на гърди.
И в мрачния му ум злокобни мисли
се зароиха, сепнати за миг,
тъй както искри изпод пепелта
на току-що разровена жарава:
– За мене всичко свършено е вече!
Слепецът няма слънцето да види.
Във безпросветна нощ залутан, само
живее той – да чувства адский ужас
на туй, що е загубил безвъзвратно.
Слепец! За мен залязоха навеки
на слънцето лучите – с звуковете
на музиката… А едни, едни
те даваха живот на моя дух
и светлина на гордите ми чувства.
Аз доживях самичък да се видя
мъртвец приживе, Другите живеят
с живота на творенията мои –
и само ази зарад тях съм глух.
И призракът на мойта чест жестока
ме неотстъпно навсъде преследва
със своя злобен и ужасен смях:
„Творецът на хармонията – глух!“
Душа жаднее за покой – покой
във гроба – на чиито двери няма
съдбата ни да хлопа, ни зове!
Витаеше веч сянката на смърт
над него и облъхна го със мраз.
Но геният, хранител на душата,
отблъсна властно удара… Бетховен
чело подье и през прозореца стрелна
навъсен поглед в звездни небеса.
– Покоят е тъй близо!… За такъв ли
покой жадней сърцето? Избавленье!
В смъртта покой?! Дали не малодушье
за него с своя милкав глас ми шепне?…
Де гордото съзнание – че грей
величие в човешката неволя?!
Сляп бил си ти! И Омир бил е сляп;
но в слепота от хилядите зрящи
Едничък само той е виждал ясно…
Не из очите погледът излиза,
а на душата из Света Светих.
И аз оттамо счувам дивен ек!
То стон ли е на хаоса душевен?
Свещен ли плач на бедното сърце?
Или е трепет то на ощ незнайни,
но горди мисли, зародени в мрака,
що божий пръст на нов насочва път?…
Не! Не! Живее всемогъщий дух –
а с него аз в изкуството живея…
И загубата на единий слух
нелесно тъй убива идеалът,
когато него Висший Слух поддържа!
Аз чувствам чрез него буйний пулс
на общия живот на естеството –
не той ли бие в моето сърце?
То не от туй ли страда тъй жестоко?
В страданьето е негова живот!
И само в него ази ще намеря
за нови чувства нови звукове –
изкуството чрез тях да обновя…
Таз висота достигна, възродена
в велика скръб, великата душа.
В полета горд на възбленуван блян
унесен, той сафърленото свое
творение отново залови –
и се забрави, и забрави всичко…
В хармония и дивна, и надвластна
се сбориха и сляха звукове,
метежен рой подир метежен рой,
като пожарни пламъци. От тях
на беззаветност знойний дъх повея…
А смъртните окови, що душата
тъй гордо бе зафърлила, звънтяха
болезнено, като отьек на буря,
и нейде си замираха далеч…
В нестройний строй на тоя химън горд
диханието на покой възвишен
трепереше – покой на дух възмогнат.
И в своята забрава той не спази
как влезе тихо в стаята един
от младите му ученици; сепнат
от звуковете бурни на рояла,
зад него той застана… И ужасни
в главата му се мисли зароиха:
„Рикание на гладен лъв в пустиня
в тез звукове ехти. Отде те идат?
Това не е ли изблик на безумье?
Или той с свойта глухота изгуби
и паметта за формата и строя?
Безумецът, дали не възмечтава
да заглуши светът – и нов закон
да тури за хармонията той?!“
А между туй, съзнанието тайно
мълвеше на Бетховена в душата:
„Ти на съдбата няма що да робщеш.
Ти имаш свой особен дял… Ти сне
от небесата пламък Прометеев
да го запалиш в хорските сърца
и възгорени, да ги възвисиш.
И в тях сърца, един през векове,
ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир.“
