Елегията „Спи градът“ е част от стихосбирката „Под тъмни небеса“. В нея удожественото въздействие се базира върху личностното преживяване, на контраста между образите на спящия град и будния, скитащ се самотник. В „Спи градът” липсва човешката тълпа – пространството е празно и глухо, превърнато в място на човешката самотност. Внушението е изградено чрез образите на нощта и на постоянно ръмящия дъжд, които са раздвоени между конкретното и символно обобщеното. Тайнствена и загадъчна нощта привлича с двойнствеността си – тя е едновременно както заспалата природа и смъртта, така и примамливия живот в света на сънищата и отвъдното.
Спи градът
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз – бездомен и самин –
а дъждът ръми, ръми, ръми…
Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.
Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомена възкръсва – чист и драг –
и скръбта расте, расте, расте…
Тя дойде – дете – с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
но възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.
Миналото – ах, остана то
тъмен край от скърби заледен
и оттам отпраща тя към мен
своя скръбен вик:защо, защо?
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз – бездомен и самин,
а дъждът ръми, ръми, ръми…