Преди хиляди години древните не са могли да си обяснят много от нещата, които знаем днес. Те не са имали нашите напреднали технологии, но пък са създавали легенди, чрез които да интерпретират природните явления, общественото устройство и всичко случващо се около тях. Легендите са това, което днес познаваме като митове. Произходът на хората не прави изключение. Те приемали своето потекло като неразривна част от историята си и сакрална реликва за достойнство и самоуважение.
Всички знаем за вълчицата, отгледала основателите на Рим – Ромул и Рем. Чували сме и за троянеца Парис, който бил откърмен от мечка в гората. Има още много такива примери – за царя на персите Кир и този на испанците – Гобиас. Чрез необикновените качества, които наследяват от бащата на рода си, те се докосват до свръхчовешкото и стават богоизбрани. Така народите, които са имали легенда за своя произход са се отличавали от тези, който нямат и това им придавало превъзходство. Техният родоначалник им е предал силата, която е придобил от животното.
Така тези истории са били използвани за внушаване на патриотична гордост, както в битки и сражения, така и в бита. А също са всявали респект у враговете, защото всичко, което е свързано с боговете е будило страх в хората. Легендите дотолкова са се запечатали в техните умове, че са се съхранили до днес и ние все още ги разказваме на децата. Макар вече развенчани, те продължават да имат своята сила и придават обаяние на историята.
За съжаление митът за българския произход не е имал този късмет. Дали защото предците ни не са имали писменост или заради нещо друго, но така или иначе той се е размил във вековете на възходи и падения. Чужди автори, обаче, са успели да увековечат поне част от тази красива приказка. Приказка, защото в нея присъства не някое страшно животно, а свещената и благородна кошута. Но откъде всъщност знаем за тази легенда?
През миналия век бе открита литовска хроника, датираща вероятно от XIV-XV в. Тя събира в себе си няколко такива легенди – за Кир, Ромул и Рем и др. Според нея „князът мизийски, сиреч български е бил откърмен в гората от кошута, след като е бил захвърлен в пущинака да загине”. Друг вариант на същата легенда е спомената от Прокопий Кесарийски. Той разказва как една вълшебна сърна посочила пътя на утригурите и кутригурите през плитчина в Меотидското езеро. Дотогава те мислели, че е невъзможно да се премине, но благодарение на животното открили необятни хоризонти. Според по-късни интерпретации легендата звучи така:
„Едно дете било отвлечено от лоши хора. По пътя толкова плакало и пищяло, че те решили да го оставят в гората. Тогава една милостива кошута се погрижила за него и го откърмила със своето мляко. Благодарение на силата, която се крие в кърмата на животното той пораснал силен и смел юнак. Избивал всички лоши хора, които правели зло на хората. Бил благороден, мъдър и добър, с благи очи на кошута. Прочул се в цялото царство и за жена му била дадена най-красивата девойка. Те създали огромно потомство. На смъртния си одър, когато семейството му станало много голямо, те го попитали как ще се казва родът им. Тогава той им дал необикновено име, което никой друг народ не може да произнесе и да се нарече така. Име което ще се запази вечно – българи.”
За жалост, обаче неговото име не е записано никъде. Можем само да гадаем кой е бил той. Предположенията са няколко.
Поддръжниците на една сравнително нова теория за произхода на българите – иранската, смятат, че това е Авитохол – първият владетел от Именника на българските ханове. Според този документ Авитохол е бил от рода Дуло и е живял 300 години. Това, разбира се, е митологизирано. Заключението те правят от тълкуването на двата корена на името му според най-древния индоарийски език – санскрит. Думата Ави според тях е дива овца – животно, близко до сърната, а думата ТОКО – син, потомък. Сред памирските народи думата за сърна е АФИ, а ТОХЪЛ отново е син, потомък. Така буквално името означава „син на сърна”, „потомък на сърна”. Както повечето неща в историята ни и това не е доказано със сигурност и историците все още спорят. Съществуват и няколко други хипотези за този необикновен български родоначалник.
Според тези, които подкрепят тракийския ни произход, етимологията на името идва от името на тракийската нимфа Ава, която е дъщеря на Хеброс и майка на Ергиск. Частицата „ток” отново е потомък, а „ол” също често срещана в тракийските имена. Тюрколозите пък извеждат корена на името от думата „апът”, която преведена от тюрски означава баща. Нейна прозводна е думата „авит” – прародител. Други историци, позовавайки се на тюрския произход отъждествяват Авитохол с „Бича Божи” Атила. Това заключение те правят от няколко факта. Първо годината – през 453 година умира хунският вожд, а според изчисленията тогава приключва управлението на първия български владетел.
Антипод на това твърдение е, че от името на Атила не се извежда това на Авитохол и обратно. Обяснението е, че Атила е прякор, които се тълкува като „бащица”, а Авитохол е рожденото му име.
Вторият, също митологизиран владетел е Ирник, живял 150 години. Той също произхожда от рода Дуло и също като Авитохол започва своето упправление в годината на змията. На него се оприличава най-малкият син на Атила – Ернак или Ернах. Според историята обаче, наследник е най-големия син Елак, който умира година след баща си, а след това царството на хуните е разделено между Ернах и средния Денгизих. Друг аргумент е сведението, което отново дава византийския хронист Прокопий Кесарийски. В него той отбелязва, че Ернак имал двама сина: „…единият се казвал Утигур, а другият Кутригур. След смъртта на баща им те си разделили властта и дали имената си на управляваните от тях племена, така че дори и днес някои от тях се наричат утигури, а други – кутригури.” Възниква въпросът, ако това наистина са Атила и Ернах защо не са обозначени с истинските си години. И защо съвпада само едната година? Отговорът, който се дава е, че чрез тези цикли от 300 и 150 години, които са свещени, се определят периоди. Първите два периода на българската държавност. Но и това становище не е доказано. Тук ви представихме някои от най-разпространените хипотези, но съществуват още няколко.
Не знаем истината за Авитохол и легендарния български родоначалник. И може никога да не я разберем. Може да е просто митологема, не сме сигурни. Но сме сигурни в едно. Българите са имали самочувствието на богоизбрани потомци. Поставяли са своя произход редом до този на най-великите народи, живяли през вековете. Носещи всички добродетели на кошутата в сърцето си и благородната ѝ кръв във вените, те са успявали да оцелеят всеки път, когато ударите на съдбата ги е „хвърляла в пущинака”. И да се завърнат по-силни. Точно както Авитохол.
