След Първата световна война, когато българската литература е пред пропаст, на „хоризонта” се появява Христо Смирненски. Повлиян от случващото се по света и у нас, той се връща към темата за революция, родното и колективното, но обръща и специално внимание на жертвите на обществото, на онеправданите.
Стихотворението „Юноша” представлява монолог, започващ с най–болезненият въпрос за човешкото съществуване: „Аз не зная защо съм на тоз свят роден, не попитах защо ще умра”, но завършва с категоричен отговор: „без да питам защо съм на тоз свят роден, аз ще знам за какво да умра.” Първоначално лирическият герой е представен като щастлив и неопетнен в своята младост, готов да посрещне красотата на живота. Но използваните след това символи и метафори „трънен венец”, „Златният телец”, ясно показват, че младият човек не открива тази така търсена красота, а напротив – страданието и потисничеството, несправедливостта и злото царуват, а човешкият дух е „обруган, окован“. Отговорът в края на стихотворението обаче разкрива готовността на юношата да „прегърне” призванието си, да се бори и саможертва в името на по–добрия, по-светлия и така мечтан живот.
Юноша
Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра,
тук дойдох запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.
Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възторжен разтворих очи,
за да срещна Живота по друм от цветя
в колесница от лунни лъчи.
Но не пролет и химн покрай мен позвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат.
И през облаци злоба и демонска стръв
черна сянка съзрях да пълзи —
златолюспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи.
В полумрака видях изтерзани лица,
вред зачух плачове като в сън
и жестока закана на гневни сърца
се преплете с оковния звън.
Аз познах свойте братя във робски керван,
угнетени от Златний телец;
и човешкия Дух — обруган, окован,
аз го зърнах под трънен венец.
И настръхнал от мрака на тази земя,
закопнях, запламтях и зова:
— Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!
Загърмете, железни слова!
Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души!…
И тогава — залюбен в тълпите, пленен
от лъчите на нова зора, —
без да питам защо съм на тоз свят роден,
аз ще знам за какво да умра.
