След Първата световна война, когато българската литература е пред пропаст, на „хоризонта” се появява Христо Смирненски. Повлиян от случващото се по света и у нас, той се връща към темата за революция, родното и колективното, но обръща и специално внимание на жертвите на обществото, на онеправданите.

Христо Смирненски
Христо Смирненски

Стихотворението „Юноша” представлява монолог, започващ с най–болезненият въпрос за човешкото съществуване: „Аз не зная защо съм на тоз свят роден, не попитах защо ще умра”, но завършва с категоричен отговор: „без да питам защо съм на тоз свят роден, аз ще знам за какво да умра.” Първоначално лирическият герой е представен като щастлив и неопетнен в своята младост, готов да посрещне красотата на живота. Но използваните след това символи и метафори „трънен венец”, „Златният телец”, ясно показват, че младият човек не открива тази така търсена красота, а напротив – страданието и  потисничеството, несправедливостта и злото царуват, а човешкият дух е „обруган, окован“. Отговорът в края на стихотворението обаче разкрива готовността на юношата да „прегърне” призванието си, да се бори и саможертва в името на по–добрия, по-светлия и така мечтан живот.    

 

Юноша

 

Аз не зная защо съм на тоз свят роден,

не попитах защо ще умра,

тук дойдох запленен и от сивия ден,

и от цветната майска зора.

Поздравих пролетта, поздравих младостта

и възторжен разтворих очи,

за да срещна Живота по друм от цветя

в колесница от лунни лъчи.

Но не пролет и химн покрай мен позвъни,

не поръси ме ябълков цвят:

пред раззинали бездни до черни стени

окова ме злодей непознат.

И през облаци злоба и демонска стръв

черна сянка съзрях да пълзи —

златолюспест гигант се изправи сред кръв,

сред морета от кръв и сълзи.

В полумрака видях изтерзани лица,

вред зачух плачове като в сън

и жестока закана на гневни сърца

се преплете с оковния звън.

Аз познах свойте братя във робски керван,

угнетени от Златний телец;

и човешкия Дух — обруган, окован,

аз го зърнах под трънен венец.

И настръхнал от мрака на тази земя,

закопнях, запламтях и зова:

— Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!

Загърмете, железни слова!

Нека пламне земята за пир непознат,

нека гръм да трещи, да руши!

Барикаден пожар върху робския свят!

Ураган, ураган от души!…

И тогава — залюбен в тълпите, пленен

от лъчите на нова зора, —

без да питам защо съм на тоз свят роден,

аз ще знам за какво да умра.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Елена Гиздавкова
Елена Гиздавкова е пета година студент по „Право” в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Най-голям интерес за нея представлява историята на Българското възраждане и тази от Следосвобожденска България. Вдъхновена от красотата на страната ни, обича да пише за нея и да разказва за непознатите ѝ места.