Под тежката сянка на едни от дървета столетници – свидетели на пламенни исторически събития, народът ни и днес черпи здраве и вдъхновение. Величествените им корони, устояли на повратностите на времето, през годините са се превърнали в ярък символ на народопсихологията ни, а необхватните стъбла – в своеобразен стожер на етническо самосъзнание.
Трудно е да си представим как историята на един народ и животът на едно растение могат да вплетат корени и в продължение на векове да предават на идните поколения спомени за делата на техните предци. За три такива дървета-летописци ще ви разкажем в тази статия. Те и днес продължават да бъдат извори на мъдрост и предания и да изумяват с животворните си сили, вечната си младост, красота и способността да възкресяват българския дух.
Чинарът край с. Белащица, област Пловдив, е на възраст над 1100 години и клоните му се извисяват на 15 метра височина. Обиколката на дънера му е почти 14 метра, което го прави най-дебелото дърво в България. Според легендата, чинарът бил засаден от преселените тук през 1014 година ослепени Самуилови войници, които го донесли като фиданка на управляващия по това време Филипопол ромейски пълководец – Никифор Ксифий. И до днес е запазена кулата от замъка-крепост, който постоява византиецът и в който по време на Второто българско царство са пребивавали родственици на Асеневци. Сред тях са Иванко, известен като убиеца на цар Асен, но и като умел военен стратег и жесток ромеоубиец, и деспот Алексий Слав – самостоятелен владетел на немалко княжество в Родопите от 1207 до 1230 година. Местните хора разказват още, че на хилядолетният чинар цар Калоян е връзвал коня си, а за да се възхитят на животворното чинарено дърво в селото са идвали и цар Борис III и царица Йоана.
Малцина обаче знаят, че свидетел освен на бурни времена и нрави, вековното дърво е било вдъхновител и на една безсмъртна лирична душа – тази на големия български поет-символист Пенчо Славейков. Той обичал да се отбива, за да си почине в селото, а под орисаната с вечна младост корона на чинара се ражда и вечната му поема „Неразделни“. „Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен, и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен“ споделя авторът. Поемата разказва за невъзможната любов на двама млади, на чиито гробове израстват „кичест Явор“ и „стройна Калина“. Някои казват, че поетът възпява хилядолетното дърво, наричайки го „явор“, в знак на благодарност за феноменалната заздравителна сила на растението, която помогнала на Славейков след като получил травма в детството си.
Заобиколен от други стари чинари и по-млада чинарова гора, дървото е приютявало под сянката си и един от най-самобитните български художници на 20-ти век – живописецът Златю Бояджиев. Неслучайно, на едно от платната си – „Пейзаж от Белащица“, художникът е изобразил величествения чинар.
И днес любителите на българската природа и история могат да се отбият за отдих в с. Белащица, да посетят чинаровата гора и да почерпят здраве и проникновение от чудодейното дърво.
Старият полски бряст в центъра на Сливен със своята възраст от над 1000 години се е превърнал в общоприет символ и част от емблемата на града. Разположен в самия център, брястът е многовековен безгласен свидетел на бурни събития от българската история.
Далеч през средновековието регионът на сегашната централна и западна част на града не е бил заселен, а обрасъл с вековна гора, т.н. Велика българска гора /Магна силва Българика/. Тя се е простирала от Родопите до Черно море и единствен спомен от нея остава вековното дърво, чийто образ заслужено заляга трайно във фолклора на град Сливен.
Множество са преданията, свързани със Стария бряст, но едно от тях се отнася за реална историческа личност с емблематичен статус за града. То разказва за гибелта на един от легендарните хайдушки водачи – Злати Кокрачоолу, за който хората в миналото смятали, че е неуловим, неуязвим и юначността му стига до там, че има криле под мишниците. Затова преданието гласи, че когато го убили, османците насекли тялото му, но тъй като не открили крилете, отрязали главата му и я набили на кол пред конака. Оттогава започнал да съхне един от клоните на Стария бряст.
Силата и емоционалната му вплетеност с бита на местното население се проявяват непрекъснато във времето, във всеки етап от историята. За тази обвързаност на бряста със селищната идентичност Дамян Дамянов пише: „Известно е това дърво, то е един от символите на града. Лобно място и светиня, паметник на бунтовната непреклонност на сливненци, Старият бряст е в същото време трогателен, държелив представител на вече чезнещ вид. Не се знае дали точно тук поробителят преди векове е бесил дедите-юнаци, но хората обичат този препатил мъдрец и го поддържат.“
Днес същият този мъдрец е все такава неизменна част от ежедневието и навиците на сливенчани – място за срещи и пазител на българския дух под Сините камъни.
Карцовият бук в региона на комплекс Беклемето, на 21 километра от град Троян, е на над 200 години. Висок е 21 метра и притежава обиколка на величествения ствол от около 4 метра. Букът носи името на генерал Павел Карцов, който по време на Руско-турската освободителна война прекосява с войниците си Балкана през Троянския проход. Било януари 1878 година, а температурите – минус 27 градуса. Битката продължила 5 денонощия и накрая, въпреки тежката зима и многото жертви, 48 от които премръзнали, войските на генерал Карцов превзели най-високата част от прохода. Неочакваният изход от сражението предизвикало паника сред вражеските сили в Стрямската долина и свидетелство за това е съобщението на турски парламентьор, в което се казва: „Телеграфът донесе вестта за преминаването на русите през Троян. През Троян? И то зиме? Откровено казано ние не повярвахме на това известие“.
След забележителния успех и последвалото овладяване на градовете Сопот и Карлово, бойните действия на отрядите, предвождани от генерала, достигнали до Галиполи. Преди да напусне прохода обаче, руският офицер оставил вечен спомен за подвига си на кората на столетния бук. Легенда разказва, че съществуващата върху ствола на бука паметна резка е оставена от пиката на казашки конник – самият генерал Карцов. Оттам идва и наименованието на дървото – Карцовият бук.
В чест на победата на руското оръжие на най-високия дял на Троянския проход е издигната „Арка на победата“, в близост до която е вековният Карцов бук – свидетел на сражението. По традиция, всяка година на трети март хора от страната се събират при бука, за да отдадат почит на освободителите.
Мнозина считат дървото за целебно и зареждащо в положителна енергия. Целебно е вековното дърво и за националното ни самочувствие, за родолюбието и познанието, съхранено в народната памет.
А колко повече бихме знаели за историческото минало на нашата България, само ако вековните дървета можеха да говорят …
