„Линее нашто поколенье” е стихотворение на народния поет Иван Вазов. Творбата е написана през 1883 година и е публикувана в стихосбирката „Поля и гори”.
Жанрът на стихотворението е гражданска елегия, която носи универсални послания, като самата липса на заглавие също спомага за това.
Лирическата изповед на поета е наситена с искреност и драматизъм.
Реторичният похват (2 обръщения – към съвременниците си и към Бог) представя Вазов и като обвинител, и като понасящ вината на своето поколение.
Разкривайки отношението народ – водачи, поетът представя мотива за изгубения идеал. Новото поколение е „линеещо”, различно от „здравото”, към което принадлежат архетипните образи на Бабата и Дядото и на самия Вазов.
„Линее нашто поколенье”
Линее нашто поколенье
навред застой, убийствен мраз;
ни топъл луч, ни вдъхновенье
не пада върху нас.
Къде вървим, не мислим твърде,
посока няма в наший път,
спокойно бият тесни гърди,
кога от злоба не кипът.
Стресни се, племе закъсняло!
Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!
След теб потомство иде цяло –
какво ще да му завещайш?
Ил твоят път се веч изравни?
Ил нямаш други ти съдби?
Ил нямаш ти задачи славни
и цяло бъдеще с борби?
Недей оставя, мили боже,
без лампа твоя свет олтар,
без химна твоето подножье,
без вяра живата си твар!
Недей оставя без звездица
моряка, в нощний мрак остал,
без утро мъничката птица,
народите – без идеал.
