Още от дълбока древност вярващите по българските земи са откривали уединение и близост до Бога в едни от най-живописните и труднопроходими, отдалечени от цивилизацията места. Можем да предположим, че именно там, непокътнатата от човешка дейност природа и липсата на значителни средства за строителство, компенсирана със силната вяра, воля и трудолюбие на народа, са създали едни от най-бляскавите прояви на българското църковно изкуство. Голяма част от тези архитектурни резервати, хранители и крепители на вярата и националната единност през вековете, са съхранени и до днес. За пет светилища, врязали устоите на вярата в непоклатимостта на скалите, ще разкажем в тази статия.
Скалният параклис „Света Петка“ в град Трън, област Перник, е интересен със своята история, обгърнатата от тайнственост и мистерия, и е считан от мнозина за най-святото място в региона. Красивата природна картина, съчетана с чудатото предание за създаването на храма, превръщат мястото в привлекателна дестинация за поклонници и туристи. Легендата разказва, че в продължение на няколко години в пещерата е живяла Света Петка – жестоко преследвана заради християнската си вяра. Смята се, че Света Петка е родена в град Епиват, днешна Турция, но израства в българско заможно семейство. Навършвайки пълнолетие, милосърдната жена дарява цялото си имущество и започва да пътува и проповядва. Преследвана и принудена да живее 40 години в азиатската пустиня, Петка решава да се завърне в родния си град, където започва за лекува, но бидейки отново обект на гонения, търси убежище в Тракия. Достига до Трън и се заселва в пещерата, но войските успяват да я стигнат и на това високо и уединено място. Според легендата, опитвайки се да се скрие в един отвор в скалата, светицата оставя в камъка следи от дланта и крака си, а когато войниците се изкачват горе вместо нея, откриват във все още горещата в огнището жарава току-що изпечена питка. Единият войник посяга да си отчупи от нея, но тя веднага се вкаменява и днес, в малкия параклис все още стои вкаменената питка с отчупено парче, както и следите от ръката и крака на Света Петка. Провъзгласената през 1042 година за светица Петка умира в родния си град Епиват, а мощите й, след неколкоратно местене са донесени в Търново от цар Иван Асен II през 1238 година.
Днес местните разказват, че ако човек си пожелае нещо и допре ръка до вкаменената пита, отпечатъка от стъпката или дланта на Света Петка, то желанието ще се сбъдне. Тези, които не вярват в преданието, могат да продължат изкачването си малко по-нагоре от църквата, по издълбаните в скалата стълби, и достигайки върха на възвишението да се полюбуват на красивата гледка, разкриваща се към Трън.
Ивановските скални църкви се намират в границите на природен парк „Русенски Лом“, Североизточна България, в близост до село Иваново. Богатият комплекс от скални помещения образува разклонена мрежа от малки скални църкви, параклиси и килии, издълбани в живописния каньон на река Русенски Лом. Част от църквите са разрушени от дъждове, земни трусове, слънце и ледове, но са оцелели един немалък брой свещени обители, свързани помежду си с пътечки и скални стълби и наречени от местните хора с различни имена. Всички съхранени днес комплекси образуват скалния манастир „Св. Архангел Михаил“ – обявен от ЮНЕСКО за част от световното културно и природно наследство. Манастирът е основат през 20-те години на 13-ти век от монах Йоаким , който по-късно става български патриарх. Освен като средище на исихазма през Средновековието, комплексът се отличава с добре запазените си стенописи – в шест от храмовете са съхранени скалните творби на иконописците от Второто българско царство, по времето на което манастирът се утвърждава като голям духовен и книжовен център.
Главната църква на комплекса „Света Богородица“ е изсечена на 38 метра височина и световно известните й стенописи са сред най-представителните образци на Палеологовото изкуство на Балканите. Отвътре е изписана изцяло с библейски и евангелски сцени и образи: „Тайната вечеря“, Влизането в Йеросалим, изображения на Апостолите и др, а в параклисът „Господев дол“, съществува надпис на една от стените, който свидетелства, че именно на това място се замонашава и по-късно е погребан българският цар Георги Тертер (1279 – 1292). Според хроники от онова време ктитори на скалната обител са били и българските царе Иван Асен II (1218 – 1241) и Иван Александър (1331 – 1371).
Днес този труднодостъпен, но уникален за цяла Европа духовен и културен център, се посещава от хиляди туристи и поклонници.
Скалната църква при село Михалич, община Свиленград, е изцяло издълбана във варовиков масив, известен с името „Айпандо“. Църквата датира от 10-ти век и се предполага, че на времето е използвана от последователи на различни ереси, но това, което я прави уникална, е че е единствената църква в България със сложна трихонкална форма. На Балканския полуостров тази форма е застъпена само в градените сгради, познати още в античната епоха и ранновизантийското строителство. Стремежът на строителите й да наподобява градена е забележителен и храмът действително оставя у посетители впечатлението, че е изграден от обикновен строителен материал.
Забележителност е и водата, която тече по стените на светилището и за която се вярва, че помага при различни болести. Местните разказват легенда, че от далечни времена църквата има две змии-пазителки. Съществата се появявали на входа тогава, щом някой тръгне да влиза в църквата с лошо намерение – да краде или да търси злато.
Скалната църква при село Маточина, община Свиленград, е изсечена в скалисто възвишение с помощта на ръчни инструменти. Този факт свидетелства за силната вяра и воля за труд, които са имали някогашните българи. Макар че датировката на църквата е от около 10-ти век сл. Хр., точно над входа на дяланото помещение са запазени следи от оформени в скалата фигури с култово предназначение, датирани от времето на траките. От там се открива пленителна панорамна гледка на юг – към меандрите на река Тунджа и на запад – към долината на река Фишера, а при ясно време в далечината могат да бъдат видяни и предградията на Одрин. Периодът на самото създаване на църквата се характеризира със силно възраждане на аскетизма и иконоборските вълнения в християнството, а в по-новата история е известно още и че църквата е носила името „Светия Дух“.
Съществуват различни легенди за скалната църква, но една от тях разказва, че на това място в древността се е намирала пещера, която хората са използвали за светилище и в която са отдавали почит на боговете си. Близо се е намирала друга пещера, в която са съхранявали статуи на същите тези богове, изработени от благородни метали и изнасяни от скривалищата само в деня на честване на съответния бог. Днес скалната църква с близо 11-вековната си история е обявена за паметник на културата от национално значение.
Скалната църква „Света Марина“ намираща се близо до Карлуково, община Луковит, е сякаш кацнала на десния бряг на река Искър, срещу Карлуковския манастир. Светата обител, построена през 14-ти век и изрисувана от местни зографи, днес е призната за уникален паметник на късното българско средновековие. През годините на робството, оцеляла като хранител на вярата на местното население, църквата е обитавана от монаси-исихасти и се превръща в ням свидетел на неколкократното опожаряване на разположения на отсрещния бряг на Искър Карлуковски манастир. За съжаление, в началото на 19-ти век светилището запада и днес, според изследователите, освен че е било изградено от местен ломен камък с дървена конструкция и покрито с керамични керемиди, стените му са били изографисани от двама първокласни майстори, с различна стилистика. Според иконографските особености на фрагментарно запазените стенописи, зографисването датира от 14-ти век. От 2005 година скалният манастир е възстановен и всеки желаещ може да го посети.
