Велико народно събрание. Зад това гръмко название всъщност стои орган с богат опит в решаването на особено важни въпроси за нацията и държавата. В България тази институция се появява за първи път с Търновската конституция от 1879 година. Още в нейния първи член се посочва, че: „Намаляване или уголемяване територията на Българското Княжество (след 1908 година. Българското Царство – б.а.) не може да стане без съгласието на Великото народно събрание.“ Другото основно правомощие на Великото народно събрание (ВНС) е да разгледа предложения за изменения в конституцията.
Както може да се съди по името му, броят на неговите членове е значително по-голям от този при Обикновеното народно събрание (ОНС) и по-точно двойно по-голям. Точна цифра обаче няма, тъй като в ОНС се пада по един народен представител „на десет хиляди души от двата пола“ (чл. 86), т.е. броят и на двете събрание зависи от общия на населението. Логиката зад това решение е проста – такива значими теми трябва да се обсъдят при възможно най-голямо представителство на народа.
С казаното дотук не бива да пренебрегваме и други функции на Великото народно събрание – първата е свързана с избирането на нов монарх, ако предишният няма наследник (чл. 151, ал. 1), а нов владетел, възкачил се след смъртта на предишния също трябва да положи клетва пред него (чл. 34). Органът е натоварен и с избор на Регентство (чл. 27).
Ролята на ВНС се променя в зависимост от основния закон. В т. нар. Димитровска конституция от 1947 година неговото свикване въобще не се предвижда, такова е и положението в Живковата конституция от 1971 година. Това продължава до 1990 година, когато е въведено изменение (гл. Х), предвиждащо свикване на ВНС и за първи път фиксиращо точния брой на неговите членове – 400.
В настоящата конституция броят на депутатите във ВНС отново е 400, а правомощията му включват приемане на нова конституция, изменение на територията на България и ратификацията на договори, предвиждащи такова изменение, въпросите за формата на държавно управление (прим. монархия или република) и държавно устройство (прим. федерация или унитарна държава), както и някои други, изброени в чл. 158.
През годините Великото народно събрание е свиквано общо 7 пъти, като историята показва, че в повечето случаи това не довежда до коренна промяна в общественото и политическо развитие. Първото ВНС се състои между 17 април и 26 юни 1879 година и се явява продължение на Учредителното събрание. То се състои от 231 народни представители, заседаващи под председателството на бившия екзарх Антим I. Единствената му задача е избирането на български княз. Гласувана е единствената кандидатура, одобрена от Великите сили – Александър Батенберг, поради което може да се каже, че то има по-скоро формален характер.
Не така стои въпросът с Второто ВНС. На 27 април 1881 година княз Александър Батенберг сваля от власт правителството на Петко Каравелов и отправя прокламация към българския народ. В нея той казва: „основавайки се върху правата, които ми дава конституцията, аз реших: Да свикам в най-непродължително време Великото народно събрание — върховния орган на народната воля, — за да му обявя моето последно решение и да му предам с короната наедно съдбините на българския народ.“
Насрочените избори за Велико народно събрание, състояли се на 14 и 21 юни, се провеждат в условия на извънредно положение. В различни части на страната се стига до сблъсъци между привърженици и противници на Консервативната партия, като на места дори се намесва армията. В крайна сметка на 1 юли 1881 година в Свищов се събират 307 от „правилните“ депутати, които гласуват суспендиране на Търновската конституция и дават на монарха правомощията да управлява с укази в продължение на 7 години. Така е поставено началото на Режима на пълномощията, който остава в сила до декември 1883 година, а Великото народно събрание е използвано като инструмент за осъществяване личните стремежи на Александър Батенберг.
Именно абдикацията на монарха на 26 август 1886 година става причина за свикване на Третото ВНС. То започва на 19 октомври 1886 година и завършва чак на 2 август 1887 година, като задачата е избирането на нов владетел. Такъв бива утвърден още на 29 октомври – принц Валдемар Датски. Под влиянието на руския император Александър III обаче неговият баща крал Кристиян IX не одобрява избора. Този неочакван ход заварва неподготвени народните представители, които изпращат тричленна делегация, търсеща нов княз из Европа. В крайна сметка на 25 април 1887 година за такъв е избран принц Фердинанд Сакскобургготски, а самото събрание е разпуснато след клетвата му.
За четвърти път Великото народно събрание се свиква в периода 3-17 май 1893 година. Чрез него княз Фердинанд желае да промени общо 13 члена на Търновската конституция. Най-значими са увеличаването на мандата на Обикновеното народно събрание от 3 на 5 години, намаляване на народното представителство (1 депутат вече представлява 20 000, а не 10 000 души, както дотогава). В имиджов план най-важен за монарха е фактът, че обръщението към него се променя на Светлост. Укрепявайки своите позиции, Фердинанд вече се готви за промените в политическия живот, които ще настъпят година по-късно.
Такива настъпват и след свикването на Петото ВНС между 9 юни и 9 юли 1911 година. Фердинанд вече се титулува „Негово величество цар на българите“ и чрез промените в чл. 17 Търновската конституция още повече засилва властта си за сметка на Народното събрание – монархът уведомява парламента и министрите за сключени международни договори „щом като интересите и сигурността на страната допущат това“, т.е. по свое усмотрение. Утвърдено е изискването българският владетел да изповядва източното православие, което обяснимо не важи за тогавашния монарх.
Следващото свикване на Велико народно събрание се случва на 7 ноември 1946 година и отразява утвърждаването на БРП (к) (впоследствие БКП) като единствена и безалтернативна политическа сила. То е закрито чак на 21 октомври 1949 година, но на практика действа в нарушение на основния закон (към момента на свикването му това е Търновската конституция), тъй като функционира и като Обикновено народно събрание. Освен това в хода на неговите заседания от 1947 година са арестувани или отстранени почти всички опозиционни представители. То приема нова конституция на страната на 4 декември 1947 година, която изцяло променя нейния облик.
За последно Велико народно събрание е свикано на 10 юли 1990 година. Неговото символично откриване е във Велико Търново, но до 2 октомври 1991 година заседанията му са в София. На фона на сериозната политическа и икономическа криза, обхванала страната след падането на комунистическия режим, в крайна сметка е приета настоящата конституция на страната. Новото държавно устройство е основано на разделението на властите, като за първи път е утвърдена президентската институция.
Както показват фактите, свикването на Великото народно събрание обикновено е свързано или с формалното утвърждаване на предварително взето политическо решение (избора на български владетел, утвърждаване на царската титла на Фердинанд) или служи за укрепването на режим, който се нуждае от признаването си и на законова основа (Режимът на пълномощията, комунистическия режим). Въпреки своя най-висш характер събранието не е панацея и промените в основния закон на страната трудно могат да се приемат еднозначно. Част от изборите за ВНС са съпроводени с подозрения в манипулации, поради което е спорно доколко участвалите в него народни представители реално отразяват избора на народа.
По материала работиха Мартин Чорбаджийски и д-р Теодор Борисов.
