София – расте, но не старее

Разхождайки се из улиците на една от най-древните столици в Европа, можем да се докоснем до постройки и артефакти от времето на неолита по българските земи – от 6000 до 4000 г. пр. н.е., до наши дни. София има богато историческо наследство, натрупано с векове. Това е град, управляван от цезари, василевси, канове, султани и царе. Всички те са оставили белег в миналото на града и това може да се види и сега. В следващите редове ще се разходим из многовековната история на София, за да разберем по-ясно каква е била съдбата й и защо днес изглежда по този начин.

Сердика в древността

Важен фактор за ранното заселване в района на София е горещият минерален извор близо до днешната Владайска река, както и нейното кръстопътно местоположение. Първите две селища, чиито останки са открити, са в днешния квартал Слатина. Счита се, че са функционирали през 5000 г. пр.н.е. С течение на времето селищата се преместват все повече и повече към днешния център, за което свидетелстват откритите останки от сгради от халколита (медно-каменната епоха III-IV хилядолетие пр. Хр.) близо до площад „Княз Александър Батенберг“. През бронзовата епоха (3000/2750-1150 г. пр. Хр.) вече се смята, че траките се заселват на територията на днешна България. Откритите находки от това време са доста оскъдни, но все пак има индикации, че в района между ЦУМ и хотел „Шератон“ съществуват тракийски селища. През VII-VI в. пр. н.е. възниква и тракийският град Сердика (Сердон полис, Сердонополис или „град на сердите“). По-късно името се пренася и на развилия се тук голям град около I в.

Под властта на Рим

През 29 година градът попада под римска власт. Силното влияние на Римската империя и местоположението на селището са предпоставки за бъдещето развитие на Сердика. През управлението на Марк Улпий Траян (98-117) Сердика процъфтява. Тя лежи на римския път Via Militaris, който и до днес е една от най-важните комуникационни връзки между Запада и Изтока. Така градът повишава своята значимост в римската провинция Тракия. През 106 година императорът му дава права на „муниципия“, с което Сердонополис получава автономно управление и градска уредба. В чест на императора е преименуването Улпия Сердика, която се превръща в „най-блестящия град на сердите“.

Между 176 и 180 година, когато империята е управлявана от Марк Аврелий и сина му Комод, е изградена и крепостната стена на Сердика.  Така се определят завинаги постоянната укрепена градска площ и планът на града. Следите от тази планировка могат да се видят и днес, почти две хилядолетия по-късно, в разположението на централните софийски улици, булеварди и сгради.

През управлението на император Аврелиан (270-275) римските гарнизони са изтеглени от територията на днешна Румъния в посока на юг от Дунав. През 272 година в тази връзка са оформени две нови римски провинции – Крайбрежна Дакия и Вътрешна (Средиземна) Дакия. Главен град на втората провинция е Сердика. По този начин статутът на града се променя и той продължава да се разраства и процъфтява.

IV в. е изпълнен с доста промени не само в Сердика, а и в цялата Римска империя. Те биват политически, икономически и свързани с установяването на християнството. Епохата на преход се отразява на Сердика както в архитектурен план, така и в положението на града. Границата между двете епохи – езическа и християнска, се крие в управлението на Константин I Велики (306-337). Един от най-значими римски императори превръща Сердика в своя почти постоянна резиденция. Роденият в Наисус (днес Ниш) владетел е фактор в спирането на преследванията на християните, като приема религията. Любовта му към днешната столица на България е показателна. Негови са думите: „Сердика е моят Рим.“ В тази връзка градът се утвърждава като един от центровете на новата християнска вяра – тук се провежда свиканият от епископ Протоген Сердикийски църковен събор, продължение на Първия вселенски събор в Никея. Решенията на този събор са от изключителна важност и имат дълготрайни последици за християнството.

През VI – началото на VII в. в резултат на Великото преселение на народите по тези земи се заселват славяни. Градът е в териториалните граници на Източната римска империя – Византия, но етнически е обкръжен от славяни.

Сердика – част от България

За първи път Сердика попада в територията на България през 809 година. Тогава кан на българи и славяни е Крум (802/3 – 814). Той оценява стратегическото положение на града и го превзема. Въпреки това окончателното присъединяване на Сердика става при управлението на Крумовия син кан Омуртаг (814-831). По негово време се променя етническият състав на населението на града, а също и името му – от Сердика на Средец. Почти два века днешната столица е важен политически, икономически, културен и военен център на Първото българско царство. След първото превземане на тогавашната столица – Преслав, от византийския василевс Йоан Цимисхий през 971 г. Средец става седалище на българския патриарх Дамян, който идва от Дръстър (дн. Силистра). Следват тежки години за българската държава и няколко неуспешни опита на византийския василевс Василий II Българоубиец да превземе града. След смъртта на Иван Владислав през 1018 година Средец, заедно с 34 други крепости, доброволно приема върховенството на византийския император.

В годините на византийско управление (1018-1194) градът не губи своето значение. Става временно седалище на византийския управител на „тема България“, който е наречен „дук на Средец“. В тези години българите не спират да се борят срещу чуждата власт и през 1040 година за кратко Средец е освободен при въстанието на Петър Делян. През 1183 година е превзет от съюзените войски на сърби и маджари, но за кратко. Опустошен е 3 пъти при преминаването на три кръстоносни похода – през 1096, 1147 и 1189 година. През 1185 година се дава началото на Второто българско царство, което е легитимирано с подписването на Ловешкия мир през 1194 година.

От 1194 до 1382 година Средец продължава да процъфтява и да се разраства. Улиците се стесняват, а градът придобива типичен средновековен вид. Развиват се занаятите и търговията, а Средец е център на западните български земи. Градът се управлява от севастократор, което е втората по значимост титла след царската. Известни са севастократорите Александър, Калоян и Петър. Към XIII в. се формира и Софийската (Мала) Света гора, която е значим духовен център за православието и се състоя от няколко манастира около града. За пръв път се използва и сегашното име на града – София. Това става през 1376 година в документ от Дубровник. Името постепенно измества старите наименования на града като Сердика, Триадица, Средец и се налага окончателно през XV в.

София под османска власт

През 1382 година София е завладяна от османците след тримесечна обсада. Попадането под чужда власт не е разрушително, тъй като градът става център на най-голямата административна единица – Румелийското бейлербейство, начело с паша. За кратко София става център на цялата европейска територия на Османската империя. По време на петвековното османско управление по-големите църкви са превърнати в джамии, а София дава 9 християнски светци. Борбата за освобождение тук продължава през голяма част от чуждото владичество. В София често пристигат български възрожденци като Васил Левски, Димитър Трайкович, Никола Вардев и други. С упадъка на Османската империя през XVII в.йосиф  София също започва да изостава в развитието си. По време на Априлското въстание градът трябва да е център на V революционен окръг, който не успява да се осъществи. София е освободена от ген. Йосиф Гурко на 4 януари 1878 година в хода на Руско-турската освободителна война.

Съвременна история

На 20 октомври 1878 година от Пловдив в София се премества седалището на Временното руско управление, а на 3 април 1879 година по предложение на Марин Дринов Учредителното събрание избира София за столица на Княжество България. В тази връзка 4 април е обявен за празник на града. Избирането на града за столица на България е главен фактор за превръщането на София във важен политически, икономически, научен и културен център на страната.

През Втората световна война над София са извършени тежки бомбардировки от британската и американска авиация. Засегнати са множество сгради, като най-разрушени са Градската библиотека, от която изгарят 40 000 тома книги, църквата от XI в. „Свети Спас“, Народният театър, катедралата „Св. Йосиф“ и хиляди жилищни сгради. Над 2000 души губят живота си и над 12 500 сгради са разрушени.

През 1945 година е приет нов градоустройствен план на столицата, наречен „Нейков“. На следващата година след спорен референдум България е обявена за народна република. По време на социалистическия режим, столицата променя значително облика си. Обръща се голямо внимание върху промишлеността, индустрализацията и жилищното строителство. Пуснат е в експлоатация и завод „Кремиковци“. Столицата се разширява значително, като в нея се включват съседните села.

След падането на режима на Тодор Живков следва нов подем в строителството, включващ построяването на модерни сгради.

София е изключително богат на история и култура град. Нашата столица събира хиляди години наследство, оставено от различни  народи и велики управляващи. Имаме щастието да се докоснем до това наследство. Ето част от най-големите забележителности на града.

Забележителности

Ротондата „Свети Георги“ се намира в двора между сградите на президентството и хотел „Шератон“. Тя датира от началото на IV век, когато император Константин Велики е живял в Сердика.

Църквата „Св. София“ е построена върху основите на няколко по-стари църкви от времето на римския град Сердика. Те са разрушени от набези на готи и хуни. В една от тях е свикан и Сердикийският събор, за който говорихме в началото. Някои историци смятат, че тази църква е най-старата действаща в Европа. Тя също датира от IV в., като вероятно разликата между ротондата „Св. Георги Победоносец“ и „Св. София“ е около 40 години.

„Св. Седмочисленици“ е православна църква в центъра на града. Интересно е, че първоначално е била построена като джамия по времето на Сюлейман Великолепни през 1528 година. Известно време играе ролята и на затвор, като за това се нарича и „Черната джамия“.

Най-голямата църква на Балканите е построена през 1912 година в чест на падналите войници от Руско-турската война. Храм-паметникът „Св. Александър Невски“  е и една от най-големите източноправославни църкви в света. Според някои тя може да побере 5000 души едновременно.

Боянската черква от края на Х век е един от културните символи на България и е включена през 1979 година. в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Разширена е по време на Второто българско царство от севастократор Калоян, който е поръчал и още два запазени до днес храма в София – „Св. Петка Стара“ и параклиса „Св. Николай“.

Интересно е, че в центъра на София в изключителна близост можем да видим четири храма на различни религии – знак за толерантност и приемственост. Единият е софийската джамия „Баня Баши“, построена от най-значимия османски архитект Синан – същият, който е създал известния комплекс Сюлеймание. Срещу джамията се намира и най-голямата на Балканския полустров синагога. Тя е създадена през 1909 година и побира 1300 поклоници. До тях можем да видим църквата „Св. Неделя“, построена през 1863 година, а в близост е и католическата катедрала „Св. Йосиф“.

Сред най-известните паметници в София са тези на Васил Левски, Цар Освободител и др.

Градът е дом и на над 10 театъра като Народния театър „Иван Вазов“- един от най-старите и известни в столицата. Построен е през 1906 година по проект на виенските архитекти Хелмер и Фелнер. Други прекрасни театри са „Сълза и смях“, приемник на името на най-старата българска театрална трупа през 1892 година, Сатиричният, Младежкият и пр. Не можем да пропуснем и Националната опера и балет, както и единственият на Балканите оперетен театър – „Стефан Македонски“.

Столицата не чувства липса и на музеи. Националният природонаучен музей при БАН, основан през 1889 година, е най-богатият с експонати на Балканите. Националният исторически музей, Националният военноисторически музей, Археологическият музей, Националната галерия за чуждестранно изкуство и Националната художествена галерия, която се помещава в сградата на бившия царски дворец са само част от музеите, които могат да бъдат разгледани в София.

Дори като вървите по софийски булеварди и улици, може да видите останки от миналото – стени, храмове, сгради. София е място, в което новото и старото се преплитат. Останки от тракийския период на града съжителстват с една от главните метростанции „Сердика“.  Затова девизът на столицата е „Расте, но не старее“. Град, в който имаме свободата да се чувстваме като римски воини, като част от прабългарската кавалерия, византийски стратези, османски заптиета и царски съветници. Имаме възможността да скочим назад във времето и да изминем целия път – от неолита до днес. Архитектурата на града ни позволява да се чувстваме равни с най-красивите западноевропейски градове. София може да е единствено повод за гордост на българите и на всички живущи в града. Мотивация и ние да оставим нещо специално на нашите наследници.