През 1982 г., когато рок групата “Тангра” записва първия си голям хит “Нашият град”, малцина са си задавали въпроса дали текстът на песента е бил част от тогавашната пропаганда. През същата година, по поръчение на ЦК на БКП, Министерският съвет приема прословутото 22-ро постановление, с което дава стимули на желаещите млади и здрави комсомолци да се заселят в изостаналите райони на България. Акцентът е върху Странджа и Сакар, които са най-обезлюдени в страната. Благодарение на нашите приятели от „Спомени от Народната република“ ви предоставяме изключително интересна информация по темата, която може да прочетете в следващите редове.
Решението на Политбюро на ЦК на БКП „За ускорено социално-икономическо развитие на селищните системи от 4-ти и 5-ти функционален тип, от граничните райони и в Странджанско-Сакарския край“ е прието на 27 април 1982 година по докладна записка от министър-председателя Гриша Филипов. Присъстват в частност Тодор Живков, Александър Лилов, Андрей Луканов, Димитър Станишев, както и коалиционният им партньор Петър Танчев. Политбюро бие тревога, че районът на Странджа-Сакар се обезлюдява, че не са решени остри социални въпроси, че 561 селища в този район и по южната и западната граница не са водоснабдени, че 200 нямат пътища до центъра на селищната система или изобщо до друго село, че 550 нямат пряка телефонна връзкаq а освен това няма и осигурено телевизионно и радио покритие. Затова Гриша Филипов предлага така нареченото 22-ро постановление за ускорено развитие през осмата петилетка и до 1990 година. В частност документът предвижда изпращането на 4000 хиляди работници и специалисти. Във всеки ОК на ДКМС има секретар, който отговаря за набирането на „комсомолски набор“, като кандидатите трябва да минават проверка за надеждност, връзки с чужбина и антиобществени прояви. Кампанията е наречена „Република на младостта“.
Стотици семейства подписват договори и тръгват към Малко Търново, Тополовград, Елхово, Болярово, Свиленград, Ивайловград, Грудово и др., привлечени от субсидията от 5000 лева на семейство или по 2500 лева на калпак, финансови бонуси към заплатите, опрощаване на дължимите данъци, осигуреното жилище и единственото условие – да живеят и да работят в региона поне 10 години. За да се осигури препитание за новодошлите жители, са построени жилища, открити са производствени цехове, обновен е сградния фонд. Добър пример за размаха на строителство през този период е случващото се в Малко Търново, където за удивително кратко време са открити цехове на ДСО „Електроника”, ДСО „Фармахим”, построен е Младежкият дом, нова детска градина, както и два жилищни панелни комплекса. В края на 80-те е изградено лятното кино в града, рахабилитиран и обновен е и целият пътен участък до областния град Бургас. Трябва да се отбележи и че населените места в този край (Грудово (дн. Средец), Малко Търново, Елхово, Звездец и др.)се намират в пограничната зона с Турция и в района са изградени големи военни поделения, което допълнително спомага за съживяването на региона.
В крайна сметка грандиозната по замисъл програма “Странджа-Сакар” се оказва зле обмислена и още по-зле изпълнена, което води до трудното й осъществяване и я обрича на неуспех още от самото и зараждане. Макар че първоначално всичко върви по план – освен редовите работници в Странджа-Сакар се заселват и хора от интелигенцията (макар и за кратко), започват да идват и хора от различни райони на страната, практически без никакъв критерий за подбор. Местните започват да гледат накриво пришълците, които се оказват привилегировани спрямо тях. Поради тази причина впоследствие е взето решение и местното младо население да се включи в проекта с единственото условие да остане да живее и работи там. Въпреки това миграцията на местните към големите окръжни градове започва да се засилва, макар и ограничени с т.нар. жителство. Голяма част от новодошлите се оказват тарикати, надушили отдалеч келепира, които след вземането на предвидените средства за заселване и живот по тези места изчезват безследно, а малкото добросъвестни и квалифицирани заселници постепенно се разтопяват и изчезват, най-вече заради лошите условия на живот и работа, които им се предлагат, липсата на забавления, съпътстващи доскорошния им градски начин на живот и не на последно място – недоброто отношение на местните спрямо тях.
Така постепенно в края на 80-те, още преди падането на Живков, проектът тихомълком бива оставен на заден план. Логично поставената цел от правителството с административна помощ да се засели и възроди икономически регионът, се проваля безславно. Това може да се види и от настоящето. Всеки един от вас, който е минавал през района на Странджа – Сакар през последните години, е забелязал все по-застрашителното му обезлюдяване, чиито мащаби хората, стоящи зад идеята за „Република на младостта“, едва ли са си представяли, че ще достигне. Цеховете, летните кина и младежките домове са се превърнали единствено в спомени, а единици са останалите представители на т.нар. “Комсомолски набор” и вече са далеч надхвърлили младежката си възраст. Нищо младежко няма и в самите градове, които се превръщат в мъртъвци, без признаци на съживяване. Тъжно, но истина…
