Гибелно е да се отрича войната заради нейните ужаси: такова състояние на духовете е още по-голяма награда за враговете и опасна за бъдещето на народа. Моралното падение е по-страшно и от най-големите ужаси на войната. Такъв извод прави българският генерал Никола Жеков в своята критика на известния роман на Ерих Мария Ремарк „На Западния фронт нищо ново“.
Критическите бележки на ген. Жеков излизат през 1931 година, близо три години след като романът на Ремарк (който се радва на невероятен успех) се появява на бял свят. Книгата на генерала е озаглавена „Войната е била и ще бъде, въпреки нейните ужаси и разорения или пораженството и моралното израждане са гибелни за нас“. Това е пространна критика на произведението на Ремарк и бившият главнокомандващ на българската армия се заема с опровергаване на Ремарковото гледище за войната. Вместо това той прави опит да погледне на нея като на една неизбежна сила, в която обаче могат да се проявят човешки добродетели и чието отхвърляне е не само грешно, но и вредно за всяка една нация.
На страниците на „На Западния фронт нищо ново“ се открива грозното лице на войната и всички отрицателни последици за живота на обикновените войници, представени от няколко германски младежи. Книгата получава изключително положителни оценки и изстрелва Ремарк към залата на славата.
В следващите редове ще проследим някои от основните критики на ген. Никола Жеков към „На Западния фронт нищо ново“ и ще се опитаме да разберем от какви съображения изхожда българският военен и колко големи са различията му с германския писател.
Критиката на ген. Жеков започва още със заглавието, но впечатление правят размишленията му върху встъплението на Ремарк, което гласи: „Тази книга не е нито обвинение, нито пък изповед. Тя е само опит да се разкаже за едно поколение, което бе разрушено от войната – макар че бе избегнало нейните снаряди.“
Според ген. Жеков представената от Ремарк трактовка е „грубо тенденциозна“ и „върху невярна основа е поставена целта му да доказва, че войната е разрушила от участвалото в нея поколения и ония, които не са станали жертва на огъня в боевете.“ В доказателство той посочва милионите оцелели, които са здрави духовно и физически и фактът, че са останали „нормални човеци, както са били и преди войната – с качества за личен и обществен живот.“
Генералът от запаса смята, че с книгата си Ремарк цели да представи „кървавите ужаси и трагизма на няколко войници, хвърлени безчовечно и безпомощни в мъките на войната и ада на боевете“, както и да „насажда отвращение и общо възмущение от войната, като представя в лоша светлина също и военния режим и всичко друго, свързано с войната изобщо.“ По този начин ген. Жеков оспорва заявената от автора цел в изложението.
Когато Ерих Мария Ремарк говори за разликата между военния ентусиазъм на хората вътре в една страна и действителните ужаси, които срещат на фронта, ген. Жеков говори за онези, които смята за „честни и искрени, готови да изпълнят със себеотрицание дълга си на дело. Такива са всички военни по душа и сърце, въодушевени от възторжено съзнание на своя родолюбив дълг.“ – т.е. за повечето от войниците не съществува такава разлика и това е не е войнолюбие, а отечествен дълг.
На „просветената и дори пророческа предвидливост“, които Ремарк приписва на младежите в своя роман, Жеков противопоставя обяснението, че те просто „дирят аргументи, за да обяснят своите слабости и пред тежкия и страшен дълг“. За него хората, които отричат войната са всъщност онези, които са твърде слаби, за да се справят с нейните предизвикателства. Подобна антитеза изгражда и относно твърденията на Ремарк, че: „Най-разумни бяха всъщност бедните и простичките люде: те тутакси прецениха войната като бедствие…“ Според генерала бедните не са по-прозорливи, тъй като са с „по-ограничен духовен мир“.
Обратно, онова в което Ремарк вижда заблуждение на своите герои от патриотичните речи на техния учител Канторек, а като обяснение за възторга на „по-добре поставените, които не можеха да си намерят място от радост“ неговият герой Катчински предлага тогавашното „образование, което затъпявало човека“, ген. Жеков тук вижда възпитание в служба на народа и себеотрицание, връзка с националното битие дори и в неговите най-тежки моменти, докато миролюбието всъщност е егоизъм, породен от страха за самосъхранение.
Продължавайки критиката си, българският офицер посочва още, че Ремарк отрича войната поради страх от смъртта и кървавите ужаси. Фокусът му пада върху следния цитат на Ремарк: „Докато те още пишеха и приказваха, ние видяхме лазарети и умиращи; докато те наричаха служенето на държавата най-великото нещо на света, ние бяхме вече разбрали, че страхът от смъртта е по-силен. Не станахме по тази причина метежници, дезертьори или страхливци – а всички тези епитети им идваха тъй лесно на устата, – ние обичахме отечеството си не по-малко от тях и при всяка атака тръгвахме смело напред — но сега вече можехме да правим разлика, отведнъж се бяхме научили да виждаме нещата. И видяхме, че от техния свят не е останало нищо. Изведнъж се оказахме страшно сами — и вече сами трябваше да се оправяме.“
Тук генералът признава, че: „От когато човека съществува, смъртта е била всякога страшна, но при все това, в течение на столетия и хилядолетия, човечеството не е престанало да воюва помежду си, защото в историческия живот на народите има нещо по-ценно и наложително меродавно от инстинкт за лично самозапазване.“
И продължава със следното: „човекът е свикнал със съзнанието си за своя неизбежен край, но смъртта не му пречи да промисля за своето и за близките и на близките си бъдеще, хабейки жизнени сили, което скъсява живота му, а често се случва и преждевременно да го прекратява (болест, внезапни нещастни случаи и пр.).“ За генерала, тъй като смъртта е нещо естествено, с мисълта за което човек прекарва целия си живот, то не може войната да е причина за някакъв прекомерен страх от нея, а и в мирно време има достатъчно много ужаси, от които човек да се плаши.
Генералът се изказва и срещу твърдението, че висшестоящите не осъзнават войната такава, каквато е: „мнозинството от ония, които пишат и ораторстват войнствено, не забравят и силата на страха от смъртта“. За него те просто се опитват да поддържат силен народния дух и готовност, като мислят и за материалната страна на отбранителните способности. За тях войната е неизбежна и най-доброто средство за мирно съществуване е готовността на нацията за предстоящите битки.
Ще завършим краткия преглед с разбирането на Никола Жеков за фаталните последици от войната, според него много по-фатални от физическия край на човека: „Колкото и да е страшна смъртта, последиците от поражението са още по-страшни за бъдещето на народа. Последиците за победените в Световната война са на лице и няма нужда от доказателства.“
От всичко изписано дотук ясно забелязваме два светогледа, които не могат да бъдат помирени. Като бивш главнокомандващ ген. Никола Жеков гледа на войната от една по-мащабна позиция, свързана с неговите отговорности за всички по-важни елементи от подготовката и операциите на армията, с жестоката политическа реалност и несигурността на света, с последиците от изхода на войната за бъдещето на държавата, което в крайна сметка влияе върху всеки един неин жител.
Ерих Мария Ремарк обаче поставя един по-различен поглед. Самият той е изживял войната като редови войник в окопите с всичките ѝ ужаси. Той се фокусира повече върху страданието на отделния човек в един такъв момент и прави съпоставка със спомените за по-добър живот, изпълнен с интелектуални и житейски дирения. Тези два светогледа са още по-интересни, когато си спомним че и двамата автори са представители на победени в Първата световна война държави, чието бъдеще е завинаги променено.
