Просветата – това е онази дума, чието значение е събирателно за всичко онова, от което се нуждае един изстрадал народ. Просветата може дори да бъде определена като ценност, тъй като именно и само благодарение на нея в нашата прекрасна майка България са израснали онези велики и недостижими хора, които ни карат да се гордеем.
Точно в тази връзка решихме да Ви разкажем историята на една личност, която оставя отпечатъка си в родното просвещение и в похода на изтерзания български народ към самоусъвършенстване в името на Родината. Името му е Марин Дринов и е роден на 20 октомври 1838 г. в Панагюрище. В този град израстват много от големите борци за свобода и това далеч не е случайно. В средата на ХIХ в. Панагюрище е сред малкото места, където българчетата могат да получат образование, а с това и определена ценностна система. Този град е и люлка за патриотичния дух на много наши сънародници от онова време. Именно тук бъдещият професор Дринов завършва взаимното, а след това и класното училище. Сред неговите учители изпъкват фигури като Атанас Чолаков. Тласнат по пътя на науката още от ранна възраст, Марин завършва школото и продължава да се стреми към развитие.
От средата до края на 50-те години той работи като даскал в училището в родния си град, но скоро след това съдбата му отрежда друг, по-различен път. Перспективата като обикновен местен учител не му се нрави. Той държи да има досег с постиженията на световната наука. Вероятно затова решава да замине за Русия.
През есента на 1858 г. Дринов пристига в град Киев. Там заживява в местния славянски пансион, а междувременно се записва в Духовната семинария. Остава в града до 1861 г., когато отново поема на път. Следващата дестинация за българина е величествената Москва. Дринов постъпва в Московския университет, във Факултета по история и филология. Дипломира се след няколко години на огромни усилия. Познанията, които българинът придобива по време на следването си са впечатляващи, затова той е забелязан от руската аристокрация.
Скоро след завършването си Дринов е нает като частен домашен учител в семейството на благородника княз Голицин, където остава до 1870 г. Българинът пътува много из Европа през държави като Австро-Унгария, Италия, Франция и Швейцария. По време на тези свои „приключения“ той не забравя работата си. Нещо повече, дори за момент Марин Дринов не забравя Родината си! Той постоянно се рови в историческите архиви или поне в онези, които са достъпни за него. Събира материали за България, макар да прекарва голяма част от живота си на стотици километри от нея.
За знанията на Марин Дринов се носят легенди, той се превръща в изключително уважавана от българската интелигенция фигура, която дава максимума от себе си и достига големи познания. През 1869 г., заедно с други представители на високо образованите сънародници, ученият става един от учредителите на Българското книжовно дружество (бъдещата Българска академия на науките – БАН). Поради способностите си и признанията, които получава Дринов е избран за негов председател. Като такъв той приема безкористно огромната отговорност, която пада върху плещите му. Превръща се в изключително активен деец. Задълженията му не стават по-малко, затова пък той продължава да напредва в науката.
През 1872 г. Дринов се явява отново в Московския университет и получава своята магистърска степен. Защитава я с дисертация на тема „Заселението на Балканския полуостров от славяните“. Вече магистър на една от най-престижните школи в Русия, а и в Европа, скоро той е привлечен от университета в Харков. След четири години Дринов се явява пред комисията и защитава докторска степен. По-късно получава титлата професор и авторитетът му се издига значително, без обаче за миг да замъгли любовта, която храни към поробената си Родина. Той следи внимателно положението в България и е изключително радостен, когато Русия повежда войските си срещу султана в подкрепа на българите. Когато армията на императора достига София, Дринов е назначен за вицегубернатор. Остава на поста до 1878 г. и прави впечатление на руснаците.
Професорът е избран за завеждащ отдела на народното просвещение във временното руско управление. Работи много усърдно, дори и след края на това привременно правителство. Професор Дринов е една от основните фигури, които спомагат за изграждането на новата българска държава. Той е и един от съставителите на първата родна конституция – Търновската. Нещо повече, по негово предложение София е избрана за столица на освободена България. Впоследствие ученият се връща в град Харков, където продължава да работи като преподавател в университета. Остава член на Българското книжовно дружество, а след 1898 г. е избран и за негов почетен член. Освен това, професорът става член и на Императорската Петербургска академия на науките.
Ролята му за развитието на освободена България обаче не се изчерпва само с казаното досега. Професор Дринов е автор на научни трудове от изключително значение за Родината. Те са фокусирани основно върху историята, но самият учен показва трайни интереси и в областта на българския език, литературата, етнографията и фолклора.
През 1869 г. Марин Дринов публикува „Писмо до българските читалища“, в което начертава широка програма за изучаване на езика, народното творчество, литературата и миналото на българския народ. Дринов е много прецизен в работата си, той много внимателно изучава изворите и влага огромни усилия.
Обект на изследванията му са началото на Българското възраждане, разгледано в „Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му“, „Няколко забравени списания на Софрония Врачанского“ (1884) и др. Дринов изучава също българската литература от началото на XIX в. – Теодосий Синаитски, Й. Кърчовски, К. Пейчинович. Занимава се със старобългарската литература – Кирил и Методий и техните ученици, делото на Евтимий Търновски, българските печатари през XVI в. Етнографските му проучвания също не са за подценяване, а покрай тях Дринов събира и множество народни песни. Професорът сътрудничи на вестниците „Време“, „Македония“, „Дунавска зора“, на списание „Периодическо списание“ и др.
Марин Дринов има големи заслуги за изграждането на българската историческа и филологическа наука, както и за тяхното бързо развитие. Той заслужава признанието на целия народ, заради приноса си в просвещението на България. Безспорно може да бъде наречен герой, защото усилието за образоването на народа е не по-малко геройство от кървавата борба срещу „Високата порта“. Трудът, който Дринов полага през годините е възхитителен. Просветителят е от онези хора, заради които народът ни намира повод за гордост.
Професор Дринов прекарва почти целия си живот далеч от България, страда по нея, милее за нея и работи за нея, отдава пътя си на Родината, но умира далеч от нежната прегръдка на нейната свещена земя. Смъртта си ученият среща на 13 март 1906 г. в град Харков. Той дълго време страда от мъчителна туберкулоза, която слага край на живота му.
