„След няколко минути, към девет вечерта внезапно иззвъня телефонът. Беше София. Говореше Генчев: „Ваше Величество, елате долу, защото цар Борис е много зле. „Станах рязко от масата. Поисках колата, отидох да целуна заспалите деца. Слязох на площада и придружена от секретарката с голяма скорост се отдалечихме по завоите на планината. Този момент се отрази като мълния в душата ми. Оттогава три години, казват три години, не можах истински да спя. Спомням си ясно, след като слязох от колата, че не можех да вървя. Не ме държаха краката.
В четвъртък следобед Борис отвори очи. Държах ръката му. Каза: „Как така си тук!” „Пристигнах за една церемония на Червения кръст” – излъгах. Не отговори. Това бе всичко. Почина в събота, деня на празника на Успение Богородично.”
Това пише царица Йоанна в своите спомени, която на крехките 36 години остава вдовица.
Тленните останки на Борис били балсамирани и изложени в продължение на една седмица в черквата „Св. Александър Невски”. Огромни редици от хора чакали по три, четири часа, за да минат пред него. По сведения на Държавна сигурност са преминали около 369 хиляди души. Чували се от време на време викове: „Царю, на кого ни оставаш?”
През 1946 г., по нареждане на комунистическите управници, останките му са ексхумирани и осквернени, тялото му е препогребано в малък параклис в парка на двореца „Врана”. През 1949 г. този параклис е взривен и заравнен.
За щастие съдбата отрежда за тях и хубави дни.
Двамата се срещат на 25 септември 1927 г. Цар Борис гостува на официален обяд в имението на италианския крал Виктор Емануил и кралица Елена. Именно в този ден българският монарх за първи път вижда красивата принцеса Джованна Елизабет Антония Романа Мария – една от дъщерите на краля.
Младата 20-годишна благородничка е една от най-красивите дами по онова време. Според източниците 33-годишният тогава Борис е възхитен, но и малко озадачен, защото Джованна е различна от благородничките, които той познава. Млада, свежа и грациозна, принцесата създава впечатление на весело, чуруликащо птиче.
Те се виждат отново чак през 1930 година на сватбата на италианския престолонаследник Умберто. Няколко седмици по-късно той й предлага брак в дома на нейната сестра Мафалда. Тя приема.
Първата спънка е тяхното вероизповедание – той е православен, тя – католичка. И двете църкви първоначално не приемат брака, но в края на краищата, след редица перипетии, двамата получават разрешение да се оженят.
Като условие те приемат да имат две венчавки – първата по католическия обряд в Италия, а втората – по православните канони в България.
Първата се състои на 25 октомври 1930 г. в италианското градче Асизи.
Няколко дни по-късно цар Борис и принцеса Джована, която приема името Йоанна, в чест на Свети Йоан Рилски, отпътуват за България. От палубата на кораба Борис с удоволствие показва на жена си крайбрежието: „Тук е Ахтопол… А това там е Ропотамо, една очарователна река с почти незасегната флора и фауна – сочеше гордо той от лявата страна на кораба. – Созопол с вятърните си мелници и старите дървени къщи е рай за художниците… Никога няма да видите такива плажове другаде в Европа…”
При пристигането на младоженците на пристанище Бургас, сливенският митрополит Иларион подарява на принцесата иконка на Иисус Христос, която оттогава тя носи винаги в себе си, до края на своя живот. Когато те слизат от парахода, военната музика свири „Шуми Марица”, а няколко десетки възторжени граждани изливат вода върху прекрасните килими пред краката на доста изненаданата царица.
„Един стар обичай – обясни цар Борис. – Да върви всичко гладко като по вода!”
На 31 октомври 1930 г. младоженците пристигат в София и кортежът им поема през града, украсен с български и италиански знамена. На Лъвов мост, където е построена специална арка, царската двойка е посрещната с хляб и сол, а хиляди софиянци ликуват по улиците на столицата.
Самата брачна церемония се провежда в храма „Свети Александър Невски”.
Българският народ силно обиква красивата царица. Сред едно от многобройните й добри дела е построяването на болница. Със зестрата си тя купува от банкера Атанас Буров земя край София, и построява болница. В годините на комунистическия режим болницата е известна с абревиатурата ИСУЛ. Едва след 1990 г. болницата възстановява името на своя патрон. Царица Йоанна подпомага също много девически училища и пансиони, гимназии, различни дружества, работи активно и с червения кръст.
За силните чувства към мъжа си свидетелства отново царица Йоана в спомените си:
„Борис ми въздействаше с чара на хората с по-висша интелигентност. Това, което веднага ме учуди и винаги ме учудваше у него беше паметта, фантастично точна. Понякога в София му казвах: „Кажи ми, какво си правил, кого си видял през първите десет дни на годината. (Тук поставях някоя дата). Той отговаряше без колебание, цитирайки имена, обстоятелства и дати, които в началото си правех труда да проверявам.
Неговата памет беше изумяваща също и по отношение на научната фактология… Беше истински учен: ботаник, зоолог, специализиран в изучаването на пеперудите, змиите, планинските растения…
Борис знаеше имената на стотици видове пеперуди и можеше да улови с ръце всякакъв вид змия. Неговият начин, почти галещ, да поставя пръсти между главата и врата на змиите и на другите отровни видове, държейки ги здраво и сигурно, ме омайваше и ужасяваше едновременно.
Открих скоро общите ни вкусове: нашето четене често пъти беше съвместно.”
Любовта на царицата към българския народ е споделена. Тя неведнъж твърди, че българите притежават безброй вродени качества на древно величие на духа и на благородство. Тя обожава източноправославното пеене, счита звученето му за уникално поради „ненадминатите български гласове”.
Често обичали заедно със съпруга си да ходят в село Баня, близо до Карлово, където имало розоварна.
Друг път открили железопътна линия от Филипопол до Карлово: почти сто километра. Слизали на всяка спирка и царицата обичала да използва своя български. Където и да ходили, навсякъде ги гощавали пребогато: конфитюри, чаши с гъсто кафе, а още по-трудно било да се устои на манастирските вечери, които се състояли от гъби, горчиви треви, подправени със силно лютиви чушки. Царицата си спомня със симпатия и нежност за тези големи маси, председателствани от брадатия игумен, заобиколен от монаси с глави на апостоли.
Облаците над главите им започват да се сгъстяват в напрегнатите международни събития около започването на Втората световна война. Царица Йоана забелязала, че колкото по-драматична и сложна се очертава обстановката, толкова по-съсредоточено ставало мълчанието на съпруга й. В някои много тежки случаи царят се изолирал дори от нейната компанията. Напускал сам двореца с кола и поемал към планината. Разхождал се дълго в горите, после се връщал, облекчавайки по този начин най-близките си.
Ноември 1940 г. Вечерта при заминаването на руската мисия Борис обяснил на съпругата си своето душевно състояние с една много необичайна метафора. Той казал: „Чувствам се като раковина под крака на слон.”
На 18 август 1943 г., дни след връщането си от последното му посещение при Хитлер, царят се качва на връх Мусала, където среща абитуриенти от плевенската гимназия. И в тази среща царят споделя: „Всякога, когато съм преживял силно вълнение или когато ми предстоят важни решения, отивам в планината и търся спокойствие, насърчение и сила, която ми дава планинската природа”. След слизането от Мусала идва неговият личен шофьор, който е комунист и му съобщава нещо изключително важно. За това свидетелства Станислав Балан. „Царят ме извика и каза: „Заминавам за София.” Балан иска да го последва, както обикновено, но царят отговаря: „Не, тоя път трябва да бъда съвършено сам. Погрижи се за каквото е необходимо.”
Той заповядва на шофьора да кара към посолството на една от великите сили.
Няколко часа след прибирането му в двореца го поваля масиран инфаркт, който след няколко дни го отнася в небитието.
В 16.22 часа на 28 август 1943 г. Борис III умира. В смъртния акт като причина за смъртта са посочени „запушване на лявата сърдечна артерия, двустранна пневмония, оток на белите дробове и на мозъка.”
Относно смъртта му царица Йоанна казва:
„Все пак моето дълбоко убеждение е следното: Борис, моят съпруг, не умря от естествена смърт. Неговият край по един или друг начин бе престъпно предизвикан.”
С напредването на годините все повече се налага мнението, че царят е бил отровен. Версиите за отравянето са много – от Хитлер, през британските тайни служби до Сталин. Подробно версиите за смъртта му можете да прочетете тук.
След 10 ноември 1989 г. парламентарна комисия ръководи издирването на тленните останки на царя, но е открито само сърцето му, което се намира на гробното място в парка на двореца „Врана”. То е препогребано на мястото на възстановения гроб в Рилския манастир през 1993 г.
Последните години от живота си царица Йоанна прекарва във вила „Янтра” в португалския курорт Ещорил. Преди да почине през 2000 г., тя успява да посети наново България през 1993 г.
Погребана е в същия град, в който се е състояла и венчавката им – Асизи, Италия.
