Представете си, че се намирате в дадена област. Тя има своите проблеми, трудности и нужди, но там е целият Ви живот. Изведнъж решавате да я напуснете, за да отидете на съвсем друго място. То не само, че не е по-благоприятно от предходното, а дори е в по-тежко състояние от него. Представяте ли си го?
Мнозина българи в периода след Освобождението са притежавали способността не само да си представят подобен сценарий, но и да го реализират. Такъв е примерът на безброй четници и войводи на ВМОРО и ВМОК. Сред тях няма как да не отличим Кръстьо Българията.
Кръстьо Николов Катранкьов е роден във Враца през 1874 година, но няма възможност да получи образование. След Освобождението се включва в Българската армия, където постъпва на служба като подофицер. Именно в армията той взема решението да се бори за свободата на Македония – една област, за която знае твърде малко. За този му ход спомага попадането под влиянието на намиращите се сред военните привърженици на ВМОРО.
Участва във въоръжената акция на ВМК в Мелнишко през 1895 година. Оттогава датира и познанството му с поручик Борис Сарафов. През 1899 година той е произведен в чин фелдфебел. Пътят му в крайна сметка го отвежда към ВМОРО, която по това време изпитва нужда от войводи с военна подготовка, които да обучат четите. Именно в Организацията той добива прякорите Българията и Дандана. С помощта на Борис Сарафов, Кръстьо Българията отива в Македония, където е определен за войвода в Тиквешко. През 1901 година е изпратен от Гоце Делчев в Гевгелийско заедно с Михаил Апостолов – Попето, където укрепват районните революционни комитети.
И ако в Македония дейността на ВМОРО върви с бързи темпове, същото не може да се каже за Тракия, където комитетите се изграждат бавно, а активността не е на необходимото ниво. Реакцията на Делчев е своевременна и той изпраща Михаил Герджиков в Одринска Тракия, който взима със себе си редица войводи, натрупали опит в Македония. Сред тях е и Кръстьо Българията, който е определен да действа в Чокленско. Без да губи време, той бързо се справя с турските банди, тормозещи българското население и става известен със своята безпощадност както към многовековния враг, така и към вътрешните предатели и малодушните. Решенията на Солунския конгрес за вдигане на въстание издигат на преден план необходимостта от подготовка на възможно най-много райони. С тази цел Кръстьо е изпратен в Малкотърновско, за да подготви населението.
Работата невинаги върви безпроблемно. Като военен и комита, натрупал опит в Македония, той прилага значително по-сурови мерки в процеса на изграждането и укрепването на комитетите. Мнозина се оплакват от неговия начин на работа, като сред тях е и войводата Георги Кондолов. Според Кръстьо Катранкьов обаче в революционната борба няма място за компромиси. Ето как Георги Василев го описва в своите спомени:
„Мнозина го укоряваха, че бил строг, дори жесток. Той е счупил немалко ребра, но в скоро време обаче Малкотърновския район се изпълни с дисциплинирани смъртни дружини, готови на саможертва. Кръстю Българията не прощаваше и винаги наказваше и най-малкото закъснение. За него авторитетът на Организацията бе всичко. Така той респектираше всички, в неговия район всеки заемаше своето място.“
Кръстьо Българията е делегат на конгреса на Одринския революционен окръг, състоял се на Петрова нива. По време на Илинденско-Преображенското въстание действа с четата си именно в Одринско. Предконгресната чета, водена от Кръстьо Българията, има задачата да осигури предвижването на делегатите за конгреса на Петрова нива.
Завинаги в историята на революционната борба остава нападението на с. Хаджи Талашман, близо до Одрин, на 9 август, извършено от неговата чета. В селото са разквартирувани около 150 кавалеристи и едно отделениe стражари. Четата напада селото от три страни и атакува с бомби казармата и пощенската станция, като така заблуждава турските части за своя брой. Турците са изненадани и панически бягат, изоставяйки дори конете си. Убити са около десетина кавалеристи и няколко стражари, четата не дава нито една жертва. Акцията оказва своето влияние и върху турското население, което бяга към Одрин, а ако вярваме на спомените от онзи период, в някои европейски издания дори се твърди, че въстаниците всеки момент ще нападнат Одрин.
След въстанието, Кръстьо Българията започва да действа в Кочанско, където се отправя с малка чета от пет души, която постепенно нараства. Идеята му е да създаде мощна бойна сила на ВМОРО в района. Заминава за България, откъдето се завръща с нови четници, много от които негови бойни другари от въстанието. Променената обстановка след въстанието обаче принуждава четата да води борба и срещу идващите от север сръбски чети, които се опитват да активизират сръбската пропаганда в Македония.
Делегат на Кочанската революционна околия по време на конгреса на Скопския революционен окръг от 2 януари 1905г., в следващите две години той води редица сражения със сръбски чети и в резултат дейността на сръбската пропаганда в Кочанско е почти ликвидирана.
Балканските войни в периода 1912-1913 година му дават шанс да се върне на професионалното военно поприще, но той отново е войвода, този път на чета № 16, част от партизанските отряди на ВМОРО. Тя действа в района на Родопите и Беломорска Тракия. За проявена храброст е произведен в офицерски чин подпоручик.
По време на Междусъюзническата война Кръстьо Българията намира своя край в района на Черната скала след като заболява от холера. Така по ирония на съдбата непобедимият и суров войвода е повален не от щика или куршума на своите врагове, а от враг, срещу който не може да се бори. Далеч от своята Враца, но погребан в своята Македония, в гр. Демирхисар, Серско.
Със сигурност Кръстьо Българията не притежава типичния романтичен образ на благия идеалист-революционер. В целия си съзнателен живот той залага повече на практическата реализация на оперативните задачи и поставя на първо място революционната борба. Въпреки упреците към него, четите му са изключително ефективни, което в най-ясна степен отразява резултата от неговата философия – в революционната борба няма място за компромиси.
