Иван Денкоглу – много от нас свързват това име единствено с улицата, пресичаща перпендикулярно бул. „Витоша“ в София. Доста от нас не знаят защо този човек бива вписан в страниците на българската история като покровителят на просветното дело у нас и като един от най-щедрите дарители в предосвобожденска България. Затова ще разкажем историята на този малко познат, много значим и незаслужено забравен българин.
През 1781 г. в с. Балша, Софийско, в семейството на бедния шивач Нено Денков се ражда бъдещият заможен търговец, пламенният и уважаваният родолюбец Иван Ненов Денков. Съдбата на Иван Денков не е лека. Той губи баща си още съвсем малък, затова не след дълго майка му е принудена да го изпрати при далечен роднина в Търново, където да изкарва сам хляба си като калугер. Сава Филаретов описва в своите разкази тежката раздяла между майка и син и нищетата, в която живеят: „Сине, рожбо моя! Ти нямаш баща да се грижи за тебе. Аз съм болна и скоро ще умра. Ние нямаме никакъв имот. Само тия 14 сребърни парици ти давам като единствено наследство от твоите родители.“ Тръгвайки само с тези 14 сребърни монети, Иван Денкоглу започва своята личностна борба за извоюването на по-добър живот.
Този беден юноша, притежаващ истински природен ум, практически усет, твърд мъжествен характер и трудолюбие, както пише Филаретов, от Търново се озовава в руския град Нежин. Този град се намира в близост до три граници (татарски Крим, Полша и Русия) и поради това търговията се оказва много печеливш бизнес. С неуморимия си дух и с желанието си за успех, Денкоглу бързо научава гръцки и руски език и започва да търгува с кожи. Става член на Нежинското гръцко братство, за да може да се възползва от привилегиите на нежинските търговци гърци, които да помогнат за развитието на занаята му. Тази търговия се оказва успешна и той натрупва значително богатство. С новото си име – Иван Николаевич Денкоглу, към края на 20-те години на миналия век решава да се премести в Москва.
Пристигайки в руската столица със значителен капитал, той се насочва към търгуването на твърде скъпите и любими на руската аристокрация сибирски кожи. Трябва да се отбележи, че това е нещо, което не е правено от нито един българин от онова време. Интересен факт е, че Денкоглу подарява такава кожа на съпругата на своя скъп приятел Сава Филаретов – Йорданка, затова тя е първата жена в София, към която се обръщат с „госпожа“. Мнозина софиянци дори мислят обръщението за нейно собствено име.
Иван Денкоглу е човек със силна воля, пъргав ум, нестихваща енергия, затова и получава заслужено място в страниците на историята на своя народ. Неукото, осиротяло и бедно момче не се отказва заради жестокостите на съдбата, а напротив, извоюва непреходната си слава. Търговецът на скъпи кожи, човекът на добре защитавания интерес оценява духовните и личностните ценности, труда и обучението. Без да получава никакво образование, Денкоглу осъзнава, че най-значими са просветата, ролята на съвременното училище и разбира се, работата на ерудирания учител.
Именно тези причини го подтикват в Москва да се сближи с най-влиятелните руски учени-славянофили и с българите, учещи в Русия. Сприятелява се и с Васил Априлов, на когото помага, изпращайки учебни книги за училището в София. Също така поддържа връзки с Венелин, Погодин, Аксаков, Н. Палаузов, Г. Раковски, Н. Геров. Денкоглу подпомага издаването на първия том от съчиненията на Венелин – „Критически изследвания за историята на българите“. След смъртта на руския учен, българският търговец дава средства за построяването на паметника на неговия гроб. Денкоглу непрекъснато дарява средства за училищни стипендии, за набавянето на необходимите учебни книги, за издаването на съчинения. Едни от произведенията, които биват отпечатани благодарение на българина родолюбец, са „Изборник великаго княза Святослава Ярославича 1073 года“ и „Века на болгарския цар Симеона“.
През 1844 г. родолюбецът учредява стипендия „на вечни времена“ в Московския университет, като единственото условие е българите, които получават образование с неговата стипендия, да се завърнат в родината си, за да бъдат полезни на своя народ. Със сигурност тази постъпка е достойна за уважение, не само защото дава средства за обучението на млади българи, но и по един много елегантен начин кара образованите хора да се завръщат в страната, защото те са ù най-нужни.
Денкоглу учредява стипендия и при Ришельовския лицей в Одеса. През 1849 г. той дава значителна парична сума за построяването на ново училище в София. Неговите дарения са големи, разностранни и винаги осмислени. Снабдява училищата с книги, учебници и всякакви други учебни пособия. Създадената от него библиотека към софийското училище по-късно служи за основа на Народната библиотека в София.
Освен дарения в училищата и библиотеките, Иван Денкоглу се отнася с голямо внимание и почит към черквите и манастирите, които са пазители на старото изкуство и на българщината. Изпраща им църковни и славянски книги, свещенически одежди.
През 1857 г. Иван Денкоглу, вече на преклонна възраст, постига своята мечта – да се завърне отново в милата си татковина, да види любимия си роден край. Веднага след като неговият най-скъп възпитаник Сава Филаретов завършва висшето си образование в Москва, двамата решават да се върнат в България. Преди това обаче спират за 3 – 4 дни в Берлин, Виена, Прага. Филаретов пише в своите разкази: „Старецът бе така силно устремен към родината си, че аз не се реших да му кажа, че ми се иска по-дългичко да останем в тези градове“. В София Денкоглу остава едва две седмици и макар след това да се завръща в Русия, той не престава да се интересува и да следи културния напредък на София. Неговият приятел – Филаретов често му пише за обстановката в страната и за нейното развитие.
За искрената добронамереност на Иван Николаевич Денкоглу и за огромната му любов към родината свидетелства и неговото завещание. Завещава 1000 рубли на софийското училище и по 100 рубли на седемте софийски черкви; 2000 рубли завещава, за да бъдат откупени от затвора осъдени за дългове бедни софиянци.
Големият родолюбец Денкоглу умира на 13 май 1861 г. в Москва на 80-годишна възраст. Макар да напуска физически родината си, той ù остава предан за цял живот. Всяко негово дарение, всяка негова инициатива е пропита с мисълта за поробената татковина. За да определим най-точно неговото значение в историята на Българското възраждане, ще използваме едно писмо на Раковски до Денкоглу от 29 август 1857 г. Там Раковски го нарича „благодетел роду нашему“, чието име „не само у настояще время заслужава дълбока признателност от страна на всекиго благовъзпитанного българина, но у веки веков, догде съществува българский народ…“
Колко много ни трябват в днешно време хора като Иван Денкоглу, колко много се нуждаем от искрени родолюбци, водени не от идеята за лична облага, а от тази за просвета.
