Настоящето изследване принадлежи на българския историк доц. д-р Володимир Гамза, преподавател в Николаевския национален университет „В.А.Сухомлински“. Публикуваме го със съкращения.
През 2017 година се навършиха 150 години от създаването на Южнославянския пансион на Тодор Минков в град Николаев. През 1867 година по „височайше повеление“ на руския император в град Николаев за втори път е открит пансион за „децата на южните славяни, получаващи гимназиално образование.“
Заведението, разформировано преди две години, започва нов живот поради усилията и старанията на един енергичен и даровит българин, роден в гр. Русе – Тодор Минков (1830 – 1906 г.). Пансионът вече има статут на частен, а Минков е едновременно негов управител и съдържател. Бивш надзирател в казионния пансион, сега той става държавен служител в качеството на „чиновник за особени поръчки при Министъра на Народното Просвещение“.
Царското правителство, подкрепяйки инициативата на Тодор Минков за събирането и възпитанието на южнославянските младежи в специално заведение, преследвало собствени цели – създаване занапред в лицето на неговите випускници на проруски адепти на Балканите. Известно е, че след Кримската война Русия и западните държави, претендиращи за наследството на Османската империя, започват да използват в геополитическите си стремежи и образователните стратегии.
Историята на пансиона включва два периода: основния, продължил 25 години, в южноукраинския град Николаев (1867 г. – 1892 г.) и белоруския (1894 г. – 1906 г.) в родовото имение на Минкови в Гродненската губерния, като подготвителен клас за военни корпуси. Тодор Минков без прекъсване ръководи учебно-възпитателното заведение до края на живота си.
Няколко години след откриването му Южнославянският пансион вече е средище, популярно по целия Балкански полуостров. Съставът на неговите възпитаниците е мултиетнически, но единен в принадлежността си към православното вероизповедание. Там се възпитвали българи, сърби, черногорци, украинци, руснаци, молдовци, гърци, чехи и дори православни араби.
Абсолютно мнозинство (близо 80 процента от общо 800-те ученици) в пансиона са били българи от различни градове и села в българските земи, а също от Цариград, Одрин, Браила, Букурещ, Галац, Тулча и Албания. В пансиона се възпитвали деца и от българските колонии в Русия. Тодор Минков успешно интегрира пансиона в обединение, включващо две средни общообразователни заведения – местната гимназия и реалното училище, а по-преди това и основното градско (така наречено уездно) училище.
Пансионът на Минков става ковачница на българския елит през втората половина на XIX век. Като социална микросистема той осигурява условия за младите българите от различни краища да се интегрират помежду си и да укрепят националното си самосъзнание. След завършването на пансиона възпитанниците тръгват по различни пътища, понякога заемат противоположни страни на политическите фронтове в родината си и извън нейните предели, но почти всичките остават патриоти, радеещи за България, и формират една забележителна част от националната интелигенция.
Пансионерите стават активни участници в Априлското въстание и Освободителната война, между които Панайот Волов, Михаил Греков, Яков Петкович, Атанас Узунов и други. В Николаев се учат класиците на българската литература Алеко Константинов и Георги Стаматов, етнографът и езиковед Димитър Матов, академиците Антон Каблешков, Георги Кирков, Пенчо Райков, първият професор по астрономия Марин Бъчеваров, един от първите български хирурзи Георги Калатинов, един от основателите на българската военна медицина Стефан Бочаров и много други изтъкнати личности.
Тук средно образование получават бъдещите министри Петър Абрашев, Константин Никифоров, Коста Панайодов, Петър Пешев, Христо Славейков, Теодор Теодоров, Димитър Тончев и още неколцина държавни и политически дейци.
Имената на поне 50 възпитаници на Минков влизат в българските и световните енциклопедии.
Пансионът служи и като временен подслон на български революцонери, допринесли за Освобождението на България. Там пребивавали Христо Ботев, Стефан Стамболов, Филип Тотю, Стоян Заимов и други известни дейци на Възраждането.
Южнославянският пансион надминава първоначално определените за него рамки и цели и достига европейски културно-образователни хоризонти. Вероятно и неговият основател до края не е предвиждал резултатите на творението си.
Тодор Минков неоднократно се сблъсква със завистници и противници, които плетат интриги срещу него и неговата дейност. На няколко пъти той дори се кани да предаде ръководството на пансиона на друг човек. Когато Минков, огорчен за пореден път, се замисля за оставка, известният възрожденски учител и книжовник Димитър Е. Шишманов се обръща към него с призив да продължи благородното си дело, като го подкрепя с думите: „Но бъдете уверени, че ще дойде време, когато и за вашите заслуги ще се състави една златна книга“.
