От „ритнитоп“ до сребърните олимпийски медали във футбола (първа част)

1
605
Национален отбор на България по футбол от 1924 година

“Господ е българин!” – с тази крилата фраза футболният коментатор Николай Колев – Мичмана влиза в историята, секунди след попадението на Емил Костадинов във вратата на Франция. Този гол ни изпраща на заветното Световно първенство в САЩ през 1994 година, където българският национален отбор по футбол завоюва най-важния си успех – 4-то място в целия свят. В следващите редове обаче ще отместим поглед от тези години на успехи и ще ви пренесем в началото на ХХ век. Историята на футбола в България е не само интересна и вълнуваща, но и изпълнена с колоритни случки.

Жорж дьо Режибюс

В България футболът е “внесен” от група швейцарски физкултурници (сред които и Луи Айер). Те пристигат през 1894 година по покана на тогавашния министър на образованието – Георги Живков, с цел да въведат и развият спорта като цяло в новосъздадената българска държава. Човекът, показал на българите за пръв път играта “футбол”, се нарича Жорж дьо Режибюс. Режибюс е човек, изцяло отдаден на спорта – занимава се с бокс, борба, гимнастика и футбол. Той е назначен за учител във Варненската мъжка гимназия “Фердинанд I”. Според свидетели, на 14 май 1894 година Режибюс нарежда няколко ученически палта като футболни врати, изважда от чантата си кожена топка, голяма колкото диня, и организира между учениците си първия в България футболен мач. Играта, която тогава се нарича “ритнитоп”, бързо допада на голяма част от възпитаниците на гимназията и добива широка популярност сред тях. Учениците започват все по-често да играят “ритнитоп”, а Режибюс е не само организатор, но и рефер на самите мачове, а понякога дори се включва в игра. Интересно е да се отбележи, че капитан на един от първите ученически футболни отбори е Васил Коларов – по-късно лидер на БКП и министър-председател на България.

След като добива популярност във Варна, “ритнитоп”-ът е пренесен в София от друг швейцарски физкултурен деец – Шарл Шампо. Шампо е единственият представител на България на Първите модерни олимпийски игри в Атина през 1896 година. Той запознава софиянци през 1895 г. с играта, в която чрез докосвания само с крак и комбинации със съотборниците, трябва да вкараш топката в противниковата врата.

С течение на времето футболът става все по-известен и широко разпространен, най-вече поради скромните си изисквания – за да го играеш, ти трябват 4 камъка за греди на вратите и една топка. Този спорт започва да се практикува масово и така през 1909 година в София е основано първото футболно сдружение в България – “Савата”. Именувано е в чест на Сава Киров – български дипломат. През 1913 година сдружението официално е преструктурирано във футболен клуб под името “ФК‘13”. Числото 13 не е заради годината, ами заради броя ученици, които основават сдружението през 1909 година. Паралелно със “Савата”, отново през 1909 година, във Варна е основано футболното дружество “Спортист”. Първият документиран официален футболен мач датира от 1910 година и се е провел между варненските “Спортист” и “Атлас”, завършил с победа на “Спортист” с 1:0.

Информацията за първите футболни клубове е много оскъдна и неточна, затова е трудно да се определи кой точно е първият футболен отбор в България – “Савата” или “Спортист”. Едно е сигурно обаче – тези две дружества са основоположници на българския футбол и неслучайно са били наричани “ветераните” из футболните среди в началото на ХХ век.

В следващите години възникват нови и нови клубове, някои съществуващи и до днес – софийските “Славия” (1913) и “Левски” (1914), пловдивският “Ботев” (1912), варненският “Тича” (1913) и много други. Тук отваряме една скоба, за да изясним обстоятелствата около възникването на първите отбори. Пионерските клубове в лицето на “Савата”, “Спортист” и “Славия” са основани от ученици и студенти, които се завръщат от чужбина. Така например основателите на “Савата” са гимназисти от Цариград, а тези на “Славия” – от Прага. Именно заради това кръщават отбора си на “Славия” Прага. Тези студенти вече са се запознали с особеностите на футболната игра и затова бързат да се организират в отбори и сдружения.

georgi_grigorov
Георги Григоров – Фурланата

През първите двадесет години на ХХ век, въпреки че съществуват клубове, липсват организирани турнири и първенства. Мачовете са неофициални и приятелски, а най-старото дерби, съществуващо и до днес, навърши 100 години в началото на април тази година. Става дума за мача “Славия” – “Левски”, проведен на 1 април 1915 година, завършил при резултат 1:0 за “белите”. Ще Ви представим спомените на Георги Григоров – Фурланата, един от основателите на “славистите” за атмосферата преди двубоя:

“Трябва да се върнем много години назад, за да дойдем до оня, сега вече исторически ден през 1915 година, когато софийските спортни клубове “Славия” и “Левски” се срещнаха за първи път на игрището на “Славия” край Руски паметник. Бяха изминали по-малко от две години откак бе прозвучал съдбоносният гонг в Сараево, който извести на човечеството страданията на Първата световна война. Но в ония тревожни дни международните събития малко интересуваха младежите и децата, дошли на игрище “Славия” да наблюдават приятелския мач между двата, добили вече известност, софийски клуба. Тази публика, съставена предимно от привърженици на двата клуба, бе насядала на тревата около самата тъч-линия, която по-скоро бе въображаема, отколкото очертана. На южния и северния край на игрището бяха забити по две греди – това бяха вратите. Те бяха подвижни, без мрежи. Билети за мача не се продаваха, не само защото игрището не бе оградено, но и защото самата мисъл за входни билети би се сторила тогава много смешна. С една дума, обстановката беше типична за тогавашните мачове, които се провеждаха в махленски мащаб.”

Постепенно обаче тази игра добива все повече популярност и логично възниква нуждата от организираност на футболните прояви и футболния живот в България въобще. На 16 декември 1923 година във Военния клуб в София се събира елитът на спорта в България – ръководителите на спортните дружества из цялата страна. Тези господа учреждават Българска Национална Спортна Федерация (БНСФ). За шеф на централата е избран Димитър Иванов, бивш посланик в Мадрид, а за почетен председател е избран не кой друг, а самият цар Борис III.

Оттук насетне следва главоломно развитие за българския футбол. Първата задача на новата федерация е България да бъде приета в световната футболна асоциация – ФИФА, което се случва през май 1924 година. Още през същия месец Българският национален отбор по футбол изиграва първия си международен мач срещу Австрия. Датата е 21 май 1924 година, а мястото – стадион “Хое Варте” във Виена. Заминаването на националите ни е широко описано в тогавашния брой на вестник “Спорть”. Вестникът отразява как на сутринта на 10 май тълпа от роднини и запалянковци изпраща националния ни отбор, който отпътува с ломския влак за Париж, минаващ през Виена. Еуфорията, обзела всички на гарата, се усеща през страниците на вестника дори и днес. Не липсват и куриози, като например фактът, че тютюневата фабрика “Енидже” спонсорира националите ни с пет килограма цигари. За съжаление, австрийците печелят мача, като ни побеждават с тежкото 6:0.

Национален отбор на България по футбол от 1924 година
Национален отбор на България по футбол от 1924 година

Само седмица по-късно обаче се състои първият официален международен мач на България. Това се случва на 28 май 1924 година по време на Летните олимпийски игри в Париж, Франция. На тази дата се изправяме срещу съперник, за когото мачът също е от историческо значение – националният отбор на Свободна република Ирландия, днешно Ейре, изиграва първия си мач. Нашите футболисти са считани за аутсайдери, но играят изключително смело и мотивирано срещу не по-малко нахъсаните ирландци. За съжаление, в 75-тата минута реферът признава несъществуващ гол на халфа на ирландците Пади Дънкан, по прякор – Мръсника, и така българският национален отбор завършва участието си в Олимпийските игри. Все пак, самото участие е от изключителна важност, защото полага основите на силните изяви на нашите национали, които следват през 30-те и 50-те години на ХХ век и за които ще ви разкажем в следващата статия.

Българският футбол извървява дълъг път от “ритнитоп”-а на Режибюс до участието на Олимпиадата през 1924 година, но има още куп изпитания пред себе си, преди да спечели признание на международната футболна сцена. С тази първа поява на подобен турнир завършваме настоящата статия, а в следващата ще ви разкажем куп интересни факти, случки и събития – как е организирано първото държавно първенство у нас, скандалите в първите години, първите успехи на националите ни през 30-те, единственото участие на македонски отбор в държавното първенство, какво общо има Дан Колов с националния ни отбор и много други. Очаквайте скоро!

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

От „ритнитоп“ до сребърните олимпийски медали във футбола (първа част)
5 от общо 10 глас(а)
Филип Йотов
Филип Йотов е студент по "Политически науки" във Виенския университет. На 23 години е, възпитаник на Софийската немска гимназия. Проявява интерес към политикатa, икономиката и историята на междудържавните отношения. Силно се вълнува и от историята на българския спорт и развитието му в Следосвобожденска България.

1 коментар

  1. Пловдивската гръцка диаспора твърди, че появата на „фут-бол“ (ποδόσφαιρο, подосферо) е станала малко по-рано в гимназията „Зарифия“ (Ζαρίφειος Σχολή Φιλιππουπόλεως). През 1895 в училището започва работа видния педагог и учен Григор Вернардакис (Γρηγόριος Ν. Βερναρδάκης), който донася западноевропейска методика за физическо възпитание на учениците и като част от нея „играта с топка“. Възпитаник на Зарифията е Апостолос Николаидис (1896-1980), който ще си спечели славата на изключителен атлет и на чието име ще бъде кръстен стадиона на атинския клуб Панатинайкос.

    През 1897 възниква Philippopolis Makkabi, гимнастическо дружество на пловдиската еврейска общност като клон на Israelitischer Turnverein Konstantinopel от Цариград. Според Алберт Версано (Albert Versano, ed., Maccabi Bulganrah (Tel Aviv: Albert Kiyoso Circle, 1976), p. 8) и Алберт Романо (Albert Romano, „Agudot ‘Maccabi’ Be-Bulgariyah“) организацията се формирала взаимствайки принципите на „славянските дружества „Сокол“ в Чехия и „Юнак“ в България“. Екипите на филипополските макавейци били бели фланелки, сини гащета с пояс българския трибагреник. Футболът в дружеството се обособява на по-късен етап в самостоятелна форма и носи името „Бар Кохба“. Според други източници, споделени от изследователите Haim Kaufman и Isidor Toliko, футболът при пловдивските евреи започнал през същата година, но с мачове между евреите-романьоти и евреите-ешкенази, които формирали отбор с името „Гибор“, прекръстен на „Шимшон“ и чак през 1910 се влива в спортната организация „Макаби“.

Отговор