Тъмна нощ е. Kрай брега на Места мъже, жени и деца крачат бавно, покъщнината е натоварена на коне и мулета. Те са тръгнали от родните си села в Костурско с малко пари и много надежди. Всички са много уморени, но продължават да вървят. Това са преселници, тръгнали да търсят по-щастлив и спокоен живот в пределите на Османската империя. Мъжете носят запалени факли, за да осветяват пътя на множеството. По-късно светлината на тези факли ще придобие един друг, по-особен смисъл…

След 1791 година село Брацигово се събужда за нов живот с идването на преселниците от Костурско. „Арнаутите“ са сръчни и предприемчиви хора, умели майстори, носещи опита на поколения занаятчии. Макар да нямат много пари, те имат жив, практичен ум, здрави ръце и сериозно самочувствие, което дава единствено вярата в собствените сили.

Голяма част от преселниците са дюлгери (строители), но има и шарланджии, сапунджии, мелничари и други. Дюлгерите са опитни строители, познати из Османската империя, а някои дори извън нея — работили са в Италия. Познават златното сечение, техниките на каменната зидария, познават добре ренесансовия и бароковия стил в архитектурата. Освен това, те са опитни пътешественици, познават добре както пътищата, така и народностите в Османската империя.

Брацигово се намира се в полите на Родопите, в котловина, която се проветрява на запад от Пещерската котловина и на север от Тракийската низина. Град е от 1892 г., а от 1977 г. става и общински център. При избухването на Балканската война през 1912 г. пет души от Брацигово са доброволци в Македоно-одринското опълчение.

С получаването на разрешение за заселване в Брацигово, те купуват парцели и започват да строят къщи, мелници, бичкиджийници по река Умишка и по Стара река, които текат в и около село Брацигово. Тъй като в тази част на днешна България строителството с камък е малко позната и малко използвана технология, къщите на арнаутите изпъкват със своя стил. Те са на няколко ката (етажа), строени са с камък, оградени са с дебели зидани дувари (огради), имат и мазгали (бойници), които да служат за защита от нападения.

Съгласно уговорката с рода на Каванозовците в Пазарджик няколко тайфи (групи) дюлгери остават в Пазарджишко, за да поддържат седемте чифлика на бея в плодородното поле около град Пазарджик, други продължават да работят в село Брацигово, а огромното мнозинство от тях тръгва на път, за да строи отново.

Така се поставя началото на прочутата Брациговска архитектурна школа, която оставя траен отпечатък върху архитектурното наследство и самочувствието на българския народ през Възраждането. За 100 години над 600 майстори градят църкви, училища, градски кули, къщи, дюкяни и мостове в днешна Северна и Южна България, а също и в други части на тогавашната Османска империя. Техните сгради имат характерен стил и оставят трайно впечатление с архитектурата си. Както всички големи творци, брациговските майстори оставят едно много силно послание чрез произведенията си — стремеж към свобода и щастие. Сградите носят белега на тяхното самочувствие — те са големи, здраво построени, с много светлина.

Може да се каже, че светлината от факлите на преселниците носи и символичен характер. Брациговската школа се появява в един преломен за българския народ момент — започнало е националното осъзнаване, сред дългата и безнадеждна тъма на игото започват да се виждат малки светлинки на надежда. Необходими са примери на водачество и личен пример, които да покажат на народа пътя към един по-добър и свободен живот. Българският народ намира част от своите водачи в лицето на брациговските майстори-строители. Те са силни и непреклонни характери, темпераментни мъже с големи професионални умения, които не се боят от никого. Стъпват здраво и уверено, държат главата си винаги високо вдигната, говорят смело и твърдо. В допълнение на професионалните им качества, те са носители на здрав морал и са безукорно честни. Най-известните сред тях са Исидор, Ицо Гърнето, Иван Боянин, Щерю Арнаут, Марко Зисо, Петър Чомпъл, Гизда Петко, Никола Томчев-Устабашийски и др.

Брациговски майстори

Освен самочувствие, българският народ в началото на XIX век има нужда от място за събиране и общение с Бога и ближния. Църквите по онова време са малки, строени с примитивни техники и голяма част от тях са дървени. Арнаутите донасят със себе си модела на трикорабната псевдобазилика, познат в родния им край от 16 век. Усвоили начина на мислене и работа на италианците, те смело започват да строят църкви, които да доближат българския народ до Бога. Процесът не е лесен, в Пазарджик и днес се разказва за строежа на катедралния храм в града през 1837 година. Турският бей разрешава изграждането да стане на място, което да не е по-голямо от волска кожа. Майстор Никола Устабашийски сключва вежди и със свито сърце започва да мисли. Не след дълго беят минава покрай строежа и като вижда изкопаните основи, извиква майстора.

— Какво е това нещо, майсторе? — пита беят.. Нали ти разреших да построиш църква колкото волска кожа.

— Донесете кожата! — извиква майстор Никола.

Донасят кожата, майсторът внимателно я разгръща и пред изумения поглед на бея се разкрива невиждана гледка — цялата кожа е нацепена на тънка ивица, без нито едно възелче. Никола Устабашийски намира начин да надхитри бея. С нацепената волска кожа измерват основите на църквата — те са с обиколка, равна на волската кожа. Думата на бея на две не става, църквата е построена голяма и хубава, какъвто е замисълът на майстора.

Немалко са доказателствата за архитектурните знания и умения на брациговци. Един от тях — Ицо Гърнето, получава прякора си, защото за да постигне по-добра акустика в църквите, които строи, вгражда празни гърнета в стените. През 1793 година, Каванозовци възлагат поръчката за построяване на мост над река Марица при Пазарджик. Брациговци добре разбират важността на проекта както за собственото си благополучие, така и за общуването между българите в Пазарджишко от двете страни на реката. По онова време Пазарджишкото поле на север от Марица е покрито основно с гори и самата река е плавателна. Всички мостове, строени дотогава, са дървени и реката ги отнася при честите си прииждания.

Храм “Успение Богородично” в Пазарджик – план, дело на брациговски майстори, 1837 г.

Построяването на мост е предизвикателство, с което майсторите от Брацигово се справят блестящо. Решението им е елегантно и просто — построяват здрава каменна основа и покриват моста с дървена конструкция, която лесно може да бъде възстановена в случай, че бъде отнесена от водата.

Умелите арнаути са преди всичко големи и благородни хора, като доказват това неведнъж. Те не забравят стореното добро и откликват на молбите на сънародниците си. Един от случаите на проявена съпричастност се случва през 1816 година, когато село Батак моли брациговци за майстори, които да изградят нова църква. Еснафът на дюлгерите изпраща двама от своите най-добри членове. В знак на благодарност и признателност за добрината на батачани към преселниците, през 1791 година отказват заплащане за труда си. Така е построена печално известната църква „Света Неделя“ в Батак.

Дюлгерите са обединени в еснаф, който има регула (устав) и се управлява от съвет (лонжа). Начело на еснафа стоят уста-майсторите с тестир (пояс), които са самостоятелни. Едно стъпало по-надолу са майсторите без тестир, които не са самостоятелни, макар да имат знанията, уменията и опита. Под майсторите са баш-калфите и калфите, които още се учат на занаят, а най-долу в йерархията са чираците. Първоначално дюлгерите се делят на млади и стари, като първият обединен еснаф в Брацигово датира от 1845 година. Всеки член на еснафа плаща членски внос, който се използва за родолюбива дейност — поддържат се обществени сгради, пътища. Често еснафът изпраща хора, които да строят безплатно обществени сгради — дюлгерите са пример за отговорно отношение и пламенно родолюбие.

Поповата къща, строена през 1848 г., музей на Брациговската школа

За да не разбират разговорите им, брациговските майстори-строители през вековете създават таен език — мещровския (от „мещра“ — майстор). В Гоцеделчевско днес го наричат „мещрогански“. Този език те донасят от Костурско и Корчанско, като го използват винаги, когато не искат някой да разбере за какво си говорят. Може би най-известното изречение от този таен език е „Флясаш ли мещровски?“ („Говориш ли мещровски?“). Това е един от най-богатите тайни езици в онова време, като днес е проучена голяма част от него и за съжаление все по-малко хора го говорят. Отделни думи са се запазили в град Брацигово и околните села, където старите хора и до днес казват „Райчо“ на слънцето, каквато е думата в мещровския.

И днес в пределите на България ще видите сградите на брациговските майстори-строители. Макар отдавна мъртви, майсторите говорят чрез произведенията си на поколенията българи след тях. Техните сгради са с красиви форми, здрав градеж и особена светлина в тях. Те ни учат, че стремежът за щастие и свобода е неугасим в човешкото сърце. Учат ни, че всеки човек и всеки народ е длъжен със собствените си ръце и ум да построи своето хубаво бъдеще и че никога и нищо не е страшно, защото докато има сърце и ум, има и надежда. Учат ни още, че най-важната и голяма промяна може да започне тук и днес, с действията на един-единствен човек и че пътят към самия себе си е път, без който няма път за никъде. Те ни учат, че запалената факла в нощта край Места може да донесе светлина на цял един народ.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Брациговските майстори — носители на светлината
5 от общо 4 глас(а)
Стоян Тачев
Стоян Тачев е на 39 години, по образование и професия икономист. Любител на българската история с фокус върху "арнаутските преселения", брациговските майстори-строители, Априлското въстание и войните за национално обединение в периода 1912-1918 година.

Отговор