След болшевишката революция в Русия през 1917 година верните на монархията армейски части започват въоръжена съпротива срещу властта на съветите. Започва кръвопролитна Гражданска война, която продължава няколко години. Частите на така наречената контрареволюция остават в историята със събирателното име „белогвардейци“. Целта на настоящия материал е да разгледа историята на една част от „Бялата гвардия“, която по стечение на обстоятелствата се оказва в България.
През октомври 1919 година в резултат на парламентарни избори на власт идва коалиция от партии, начело с БЗНС. Министър-председател става Александър Стамболийски, комуто е съдено да подпише Ньойския договор на 27 ноември 1919 година.
Този договор унищожава надеждата за постигане на национално обединение. България е поставена на колене – на практика остава без армия, с наложени огромни репарации, в страната са оставени окупационни войски от страните на Съглашението. От Македония, Западните покрайнини и Беломорска Тракия към пределите на свободното Отечество се запътват стотици хиляди бежанци. Това е вероятно един от най-черните моменти в българския XX век.
Левите сили в България в лицето на БКП и БРСДП и ръководените от тях профсъюзи организират т. нар. Транспортна стачка, която почти парализира държавата. Тя избухва на 24 декември 1919 година и намалява силата си в средата на февруари 1920 година. С помощта на армията, полицията и окупационните войски стачката е потушена.
Следват нови избори, в които БЗНС не печели достатъчно депутатски места, за да управлява самостоятелно. Заветната цел е постигната, като са касирани на 13 избрани депутата и земеделците формират правителство без участие на други партии.
Водач на съпротивата срещу болшевиките в Южна Русия е генерал Деникин. Неговата Доброволческа армия постига първоначални успехи с помощта на Съглашението. Командването на армията установява контакти с българските власти още през 1919 година, от които с натиска на френски дипломати се искат оръжие и боеприпаси.
Стамболийски се ангажира да достави исканото от Деникин, като се надява да „изтъргува“ тази помощ на полето на дипломацията. Руските военнопленници от Първата световна война са събрани в лагер в Търново и е направен неуспешен опит да бъдат репартрирани в Русия, за да се бият на страната на белогвардейската армия. Събраните в етапен лагер войници са подложени на комунистическа агитация и предпочитат да воюват на страната на болшевиките.
Военните неуспехи на Доброволческата армия предизвикват няколко бежански вълни, които достигат и България. Още през 1917 година в нашата страна пристигат руски дворяни и офицери, след тях пристигат инженери, лекари, университетски преподаватели, както и обикновени хора, изплашени от ужасите на гражданската война. С идването на бежанците започват и проблемите. За настаняването и устройването им в нашата страна се грижи руският дипломат Александър Петряев, представител на военното и полическо ръководство в Южна Русия. Животът на тези хора безвъзвратно се е променил, те се нуждаят от подслон, храна и работа.
През април 1920 година генерал Деникин подава оставка, на негово място застава генерал Пьотр Николаевич Врангел, останал в историята като „Черния барон“. Неговите войски понасят тежко поражение през ноември 1920 година, Червената армия нахлува в Кримския полуостров. Огромна бежанска вълна от полуострова буквално залива Цариград.
За броени дни над 150 000 души са евакуирани с кораби и пристигат в Константинопол, който по това време е под управление на Съглашението. Градът буквално се препълва от емигранти, проблемът е огромен. Изселват се както цивилни, така и цели армейски части. Администрацията на Антантата разквартирува войниците на няколко места – на остров Лемнос, на Галиполи, при Чаталджа. Цивилните емигранти остават в Константинопол, като липсват елементарни условия за тяхното настаняване и прехрана.
Под френски натиск България е принудена да приеме още руски бежанци. Целта на Стамболийски е да задоволи исканията на френското правителство и да постигне облекчаване на външнополитическата изолация, в която е поставена България, и по-конкретно цели приемането на нашата страна в Обществото на народите (организацията-предшественик на ООН, б.а.). Следват няколко месеца на нелегално преминаване на границата от руски емигранти. В крайна сметка България е приета за член на Обществото на народите на 16 декември 1920 година. Франция предлага да поеме разходите на емигрантите в България, но има проблем с разходооправдателните документи, които не могат да бъдат събрани. Издръжката на русите е поета от Руския Червен Кръст (РЧК) и Съвета на руските посланици в Париж.
През април 1921 година Франция се преориентира към подкрепа на болшевишка Русия и прехвърля издръжката на Врангеловата армия и цивилните бежанци изцяло към Съвета на руските посланици. От Обществото на народите започва плавен външнополитически натиск за приемане на още руски бежанци, като се обещава в замяна да се позволи на България да има 20 хилядна армия със задължителна военна повинност, т.е. да се ревизират някои от клаузите на Ньойския договор. В резултат на тези дипломатически ходове правителството на Стамболийски започва да се сближава с генерал Врангел и да получава информация за болшевишки агенти в България.
Започва и постепенно пренасяне на части от армията на генерала в нашата страна. На 21 август началникът на Генералния Щаб генерал Никола Топалджиков и представителят на Доброволческата армия генерал Вязмитинов подписват секретно споразумение за приемане на руски войскови части на българска територия. В следващите няколко месеца броят на руските войници в Царство България достига 15 100 души, по оценки на някои съвременници те са 17 000 души. В разрез с клаузите на споразумението, войските не са разоръжени, като това става със знанието на българското правителство и на френските окупационни власти.
Елитният Първи армейски корус на генерал Кутепов се установява във Велико Търново. Донският корпус на генерал Абрамович се дислоцира в Стара Загора. Войнишкият живот продължава по уставите на руската императорска армия, извършват се строеви и тактически подготовки, освещаване на бойните знамена, паради и т.н. С войската пристигат и екипите и оборудването на няколко болници. Барон Врангел се установява в Кралството на сърби, хървати и словенци (КСХС).
Естествено, присъствието на белогвардейска организирана военна сила в близост до границите на Съветска Русия е приемано от ръководството на болшевиките с раздразнение. В България под прикритие на търговци и представители на Съветския Червен кръст са изпратени кадрови разузнавачи, които имат за цел да събират информация за случващото се у нас. Но все пак основната цел е да се ликвидира заплахата от Врангеловата армия. Неколцината резиденти на съветското разузнаване успяват за кратко време да развият широка мрежа от контакти и да вербуват българи за изпълнение на поставените им задачи. Сред вербуваните личи името на майор Коста Янков, син на войводата на ВМОК полковник Анастас Янков и на сестрата на Райна Княгиня.
В борбата с „контрареволюционерите“ те намират силен съюзник в лицето на Комунистическата партия в България. Партията е влиятелна и на изборите през 1920 година печели 180 хиляди гласа. Нейните представители по места се отнасят крайно негативно спрямо руските бежанци, някъде ги оставят да спят под открито небе, комунистическите депутати се изказват остро срещу присъствието на имигрантите. В допълнение, агенти на партията са инфилтрирани в частите на Врангеловата армия.
Български дипломати в поверителни доклади до правителството донасят, че комунистите се опитват да проникнат в архивите на руските армейски корпуси и дори са обявили награда от 100 хиляди лева за този, който им осигури достъп до документите. Паралелно с тези действия, съветското разузнаване организира кампания сред бежанците за завръщане в родината, печатат се пропагандни вестници и т.н. Съветски агенти извършват побои над цивилни руски емигранти, изнудват ги и ги заплашват, стараят се да внесат напрежение между българите и русите.
Макар и сдържани, контактите между представителите на руската армия и представителите на опозиционните партии в България са факт. В началото на 1922 година са организирани няколко срещи между българските опозиционни лидери и висшите руски офицери. Това създава подозрения в правителството на Стамболийски, че се готви военен преврат с участие на Врангеловата армия. Тя е по-многочислена от българската в този момент, има отлична боева подготовка и е по-добре въоръжена. В главите на земеделските лидери започва да се оформя план за ликвидиране на опасността.
През април 1922 година е свикана Генуезката конференция, която цели сближаване между европейските държави и Съветска Русия и засилване на икономическото сътрудничество. На тази конференция Стамболийски установява тесни връзки със съветския представител Чичерин. Очаквайки провал на конференцията, Врангел дава заповед да се съставят планове за мобилизация на частите в България. На 9 април е издадена заповед за максимална неутралност в случай на интервенция на чужда държава в нашата страна или при вътрешен конфликт. Но замисълът на Стамболийски вече е готов. Тук интересите му съвпадат с интересите на Съветска Русия.
На 9 май е арестуван ръководителят на контраразузнаването на Врангеловата армия в България полковник Самохвалов, иззет е архивът му. Намерени са „изобличителни“ документи, които доказват съществуването на заговор за преврат. Всъщност те са изработени от съветското военно разузнаване и са подхвърлени при ареста от българските полицаи. На 11 май правителството взема решение да изгони от страната висши руски военни. Два дни след това над 130 руски офицери са арестувани, екстернирани са 58 от тях, сред които 35 генерали. Руските части са разоръжени, войниците са разгонени от казармите и са разселени на различни места в страната. Репресиите се разпростират и върху част от цивилните бежанци.На 25 май при странни обстоятелства пред дома му в центъра на София е убит лидерът на опозицията Александър Греков.
Протестите на генерал Врангел и Александър Петряев, както и на други авторитетни руснаци в емиграция остават без последствия. Този изфабрикуван от съветското разузнаване и правителството на Стамболийски преврат слага край на присъствието на Врангеловата армия в България като организирана военна единица. Руснаците остават у нас като цивилни лица, а част от тях се връщат в Съветска Русия.
Източници:
Илиев А. (2011) Атентатът в Света Неделя и терористите, издателство Сиела, София
Кьосева Ц. (2002) Руската емиграция в България, издание на Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, София
