Ролята на Батак в Априлското въстание е да заеме складовете в околните селища и да осигури провизии на въстаниците, да блокира важните пътища и така да попречи на турските войски да получат пратки с провизии.

Първенците на селото и чорбаджиите решават да спасят живота на хората, предавайки оръжието си на Ахмед ага Барутанлията, предвождащ турския башибозук. Той обаче дава клетва, която сетне потъпква. Веднага след предване на оръжието башибозукът започва да избива без жалост деца, жени, бебета, възрастни.

Началото е поставянето на дръвници в Богдановата къща. Настава масово клане. Образуват се високи грамадни купове – от едната страна човешки тела, а от другата глави. При настаналата паника някои от хората в селото успяват да избягат, а други се крият в къщите си, в училището и църквата. Убийството на кмета и духовен водач Трендафил Тошев Керелов е описано в разказ на очевидец – съпругата на сина му Ангел Керелов – Босилка.

В края на 1876 година Макгахан пристига по българските земи като кореспондент, за да разследва и опише случващото се. Той се надява да даде яснота на останалия свят дали на Балканите наистина се извършват зверства или информацията е преувеличена. След пристигането си журналистът започва да се рови из документи и дописки, за да разбере точно какво се е случило и да предаде цялата информация на вестник „Дейли Нюз“. В крайна сметка, той разобличава Османската империя, като акцентира особено върху баташките зверства.

Бременните са разпаряни. Къщи, в които 20, 30 или дори 40 жени са се криели, са изгорени. Училището е окъпано в кръв и огън. Около 200 души са изклани по особено мъчителен начин, а останалите криещи се под пода са изгорени живи. Много от които са деца.

Най-тежкият момент настъпва в Баташката църква „Св. Неделя“, където хората са затворени в продължение на 3 дни, без храна и вода. През тези три дни стрелбата не спира нито за миг. Църквата е претъпкана с хора, затова мнозина остават в двора, заобиколен от висока каменна стена. Сгушени на земята чакат своята смърт.

На сутринта на 3 май, башибозукът успява да проникне в двора на църквата. Хрептят сетните издихания на недокланите, хрущят кости, натрушавани от ятагани и секири. Въдухът трепти от разсичането на човешки тела. Входната врата на храма не поддава, тъй като е „задръстена“ от хора, намиращи се в църквата. Първоначално башибозукът пуска пчели с кошери и запалена слама с газ, но хората не отварят вратите. Много от тях загиват поради недостиг на кислород.

Някои от нападателите се опитват да проникнат в църквата от покрива, но без успех. Вътре нямало вода. За да наквасят устните на жадните си рожби, майките използват зехтина от кандилата пред иконите, а когато свършва започват да квасят устичките им с кръвта на избитите. Сетне закопват с голи ръце, за да намерят подпочвената вода. Днес ясно се виждат следите от ноктите им.

Накрая обезумели от отчаяние, българките отварят черковната порта и молят за милост. При вида на немощните дечица турският башибозук избива по особено жесток начин малките, набичвайки ги на ятаганите. Оцеляват само онези, който скланят да приемат исляма. Всички останали са обезглавени.

Краят на кланетата настъпва на Дървения мост. След клането в църквата, Барутанлията издава заповед всички оцелели да се съберат пред църквата, с предтекст, че ще се състави списък на избитите и на вдовиците. По-голяма част от оцелелите се събират. Разделени са на мъже и жени. Ахмед ага издава втора заповед – жените да се наредят по-далеч от мъжете и да се избият останалите около 300 мъже. Най-напред им се отрязват ръцете и краката, ушите и носовете, а после ги убиват. По-късно местата на клането са описани в репортажите на Макгахан.

Църквата дне

Няколко месеца след кланетата турската власт се опитва да прочисти труповете, оставени да гния без гроб. Запалва църквата „Св.Неделя“, но поради масива си, израден изцяло от камък, тя не изгаря. А пръските кръв по стените и тавана ѝ, въпреки варосването, избиват и стоят и до днес, за да ни напомнят за онова клане, за онази жертва, дадена в името на свободата.

Онези кланета, описани в рапортите на Магкахан, Скайлър и Церетели, шокират цели западен свят. Те описват точно и ясно кланета и броя на жертвите. „Възпоминанията от Батак“ и „В недрата на Родопите“ на Вазов приканват към онази болка изпитана по време на въстанията, онази болка изпитана в църквата на страданието.

Казват, че когато влизаш в църквата с наведена глава, излизаш с вдигната, но от тези тежки издихания как някой би могъл да вдигне главата си? Единственото, което изпитваш е пълна скръб и сякаш безмълвие пред онази жертва. И мъчението Батак е като шепот полюляван от вятъра, напомнящ ни, че въпреки ужасяващите моменти в своята история, България се е съхранила и до днес.


Използвана литература:

Г.Методиев – Епопеята Батак, София, Партиздат, 1980
Хр. Манов – Батак, София, 1979
Й.Венедиков – История на въстанието в Батак 1876, 1929
Е.Д.Макгахан – Турските зверства в България – Писма на специалния кореспондент на Дейли Нюз, 1880
Ангел Горанов – Въстанието и клането в Батак 1892, 1991.

Китка Здравец

Хареса ли ви статията?

Баташката „Св. Неделя“ – църквата на страданието
4.4 от общо 38 глас(а)
Вашето мнение е важно за нас!
СПОДЕЛИ
Величка Иванова
Величка Иванова е родена във Видин през 1992 година. Завършила е право в Югозападния университет „Неофит Рилски“ и в момента живее и работи в Благоевград. Автор е на няколко исторически романа, като тях издава с творческия псевдоним Величка Българска. Интереса си към българската история обяснява с думите: „Преди да създадем бъдещето си, трябва да опознаем миналото си.“

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР