Този текст достига до вас благодарение на Български архитектурен модернизъм. Последвайте страницата във Facebook, където ще откриете още любопитни факти и снимки.

С известни изключения, архитектурата в повечето български градове днес е наследство от, най-общо казано, четири периода: от Освобождението до Първата световна война, между двете световни войни, архитектурата от социализма и архитектурата от Прехода.

Сградите от периода на тоталитарната политическа власт на БКП са относително разпознаваеми, както и тези от периода преди Първата световна война – които често свързваме с „европеизирането“ на България. Всички неокласически, необарокови, сецесионови и други пищно орнаментирани постройки, които правят София, Пловдив или другите ни градове да приличат повече или по-малко я на Виена, я на Париж, поне в популярното съзнание на хората.

Някак между тях, често неглижиран, остава междувоенният период – интересен и специфичен, наред с други неща, и с това, че това е времето за еманципация на българските архитекти. Ако това „европеизиране“ дотогава се е изразявало по-скоро в заемане и до известна степен копиране на образци от чужбина, то след Първата световна война новата вълна български архитекти вече търсят родното – под различни форми – и се опитват да го вплетат в проектите си. Всичко това се случва успоредно с развитие в европейската архитектура, със стъпките на архитектурния модернизъм и различните му проявления, които пристигат почти веднага и в България.

И все пак: кои са тези архитекти, които работят и строят българските градове между двете световни войни?

Ако до Първата световна война рамо до рамо проектират и чужденци, и българи, то след нея вече работи поколение само от българи. Всички те са завършили в чужбина, тъй като у нас все още няма висше архитектурно училище. Произходът им е разнообразен – има такива от големите градове, има и от малки села.

Рекламен плакат на Варна като „Перлата на Черноморието“ от архитектите Иван Бояджиев и Милко Бичев.
Запознай се с „Юначе“ – най-новата българска детска игра с карти!

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

Има както мъже, така и жени – любопитен факт, който се разкрива при проучване на архивите в Германия е, че жените от България са доста повече от жените в другите държави. И още в средата на 1920-те години, вече някои от дамите са активно проектиращи обществени и частни сгради. В този аспект България изпреварва развитието на доста други европейски държави в междувоенния период. За сравнение, и до днес известната школа „Баухаус“ носи славата на прогресивно училище, в което мъжете и жените учат наравно и получават еднакъв шанс за образование, в действителност до закриването ѝ през 1933 година нито една жена не завършва архитектура там.

В същото време у нас има десетки българки, които работят както на частна практика, така и в държавни и общински институции. Така родената във Велико Търново Виктория Ангелова (от рода на историка проф. Васил Златарски) проектира сградата на Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството – днешната Столична библиотека на площад „Славейков“. Елена Варакаджиева, заедно със съпруга си Генчо Скордев и колегата им Петко Цветков, проектира много от халите в различни български градове. Пловдивчанката Надежда Нанчева пък ръководи в пловдивската местна власт строителният институционален надзор. И те не са единствените.

Преплитането на модерната архитектура и родните тенденции, за което стана дума по-рано, е нещо типично за времето не само за архитектурата. Същите тенденции се развиват и в изобразителните изкуства, музиката и другите сфери на културата. Веднага след края на Първата световна война се създава дружеството „Родно изкуство“, а самите тенденции за търсене на национален, български стил, откриваме и в много други творци, които не са членове на това дружество. А преплитането и влиянията между различните творци е съвсем обичайно – всъщност много от архитектите имат и други, добре развити интереси, а някои от тях дори са по-известни с работата си в тях.

Завършилият архитектура в Дрезден Димитър Ненов е по-популярен като музикант – композитор и пианист – но е автор и на редица проекти за частни и обществени сгради. Един от най-известните български писатели-модернисти Чавдар Мутафов също е архитект, проектирал редица училища, днешната сграда на Кърджалийската община (заедно с Виктория Ангелова) и др. А един от най-впечатляващите български художници-модернисти Иван Бояджиев също е проектирал много сгради, след като завършва архитектурно образование в Германия.

Архитектите Панайот Калчев и Генчо Скордев и двама майстори (Милан Иванчев и Симо Рангелов) пред откритата през 1932 година метеостанция Мусала, сн. Списание „Български турист“, бр. ноември 1932.

Именно Германия е мястото, където заминават най-много български бъдещи архитекти в този период. До втората половина на 1930-те над 400 българи са взели диплома и са се върнали в България, като почти 2 /3 от тях са завършили в немските висши технически училища. Някои от школите са по-популярни от други, като там се сформират и истински български общества – като например Мюнхен, където завършват около 70 български архитекта (сред които Георги Овчаров, Стойко Стойков, Стефан Венедикт – Попов, Чавдар Мутафов и др.), но в годините там са и художници, като Дечко Узунов и Кирил Цонев, писатели като Светослав Минков, Фани Попова (по-късно Мутафова) и много други.

Всички тези връзки се преплитат. Ясните форми, които виждаме в модерната архитектура – прости обеми, лесни за възприемане линии, усещане за монолитност – съществуват и в живописта: особено през 30-те години у нас сред много художници е влиятелно немското художествено движение „Нова предметност“, с акцент върху линията и ясните за възприемане триизмерни обеми.

Така, прибирайки се в България, архитектите са пропити както с образованието, получили в съответните чуждестранни школи, така и с културата на съответните места. Модерните идеи в архитектурата и в другите изкуства пристигат в България директно, и преплитайки се с идеите за родно творчество, получават своя собствена трактовка.

Разбира се, някои архитекти творят крайно модерни проекти – като например Морското казино в Бургас, проектирано от Виктория Ангелова и съпруга ѝ Борис Винаров (син на ген. Върбан Винаров). Изключително модерен проект за вила в Княжево, за който няма информация дали е реализиран, прави и Димитър Фингов – син на доста по-известния си, и проектиращ в изцяло друг стил баща, арх. Георги Фингов. Пловдивският архитект Светослав Грозев също има крайно модерни творби – бели къщи с плоски покриви и без никакви орнаменти по фасадата, но прави и проекти с препратки към възрожденската архитектура – например с триъгълни еркери, които изправят кривия терен.

Въпросът за търсенето на „родна“ архитектура всъщност е дискусионен още оттогава. На страниците на пресата, в различни издания и със сигурност на живо при срещи, по домове и в заведения, архитектите обсъждат каква е тази родна архитектура. Единият поглед, най-общо казано, е към външната форма: наследството по нашите земи е богато и предлага възможност за препратки – и тук също има разделение – към Възраждането, към Средновековието, изобщо, към старата ни архитектура. Другият поглед е свързан с функционалността – старата българска архитектура е била във връзка с голям, широк и просторен двор – такава връзка да има и в модерната ни сграда.

Портрет на архитект Иван Васильов от художника Дечко Узунов.

Така се появяват частни домове с огромни прозорци от всекидневната към двора, а също и обществени сгради: ресторантът на комплекс „България“, проектиран от дуото Станчо Белковски – Иван Данчов със своите гигантски витрини към бул. „Цар Освободител“, по желание падащи в сутерена, е само един от тези примери за връзка на интериора с екстериора. В стилистично отношение тази сграда пък е напълно модернистична с изчистената си фасада.

Този период всъщност носи на съвремието ни много сгради, които днес някак приемаме за даденост или поне не им обръщаме достойно внимание като стойностни творения. Голяма част от днешните църкви са продукт именно на това време и този период: сред най-известните са софийските „Света Параскева“, завършена през 1930 година от арх. Антон Торньов и „Света Неделя“ от дуото Васильов-Цолов, но такива, недостатъчно оценени сами за себе си, има в цялата страна. Много от хижите в цялата страна, от хижа „Иван Вазов“ в Рила до „Мазалат“ в Стара Планина, и десетки други, също са построени в тези години, при това най-често с доброволно създадени от архитектите проекти – предимно от екипа Елена Варакаджиева – Генчо Скордев.

Неизброими са сградите в българските градове, които сме наследили от това време и от тези учили в чужбина и завърнали се у нас българи. Всъщност до голяма степен – с изключение на големите булеварди и грандиозни площади, резултат от едно друго време – градовете ни са продукт на този период. За съжаление, често неглижирани поради по-изчистената си стилистика, която не борави толкова много с орнаменти и пищна украса, а по-скоро с материали, пропорции и цветове, тези сгради са обект на неуместни преустройства, поради непознаване и недооценяване – пребоядисване, саниране, смяна на прозорци и прочее. Те обаче пазят спомени са материален белег от едно интересно време от българската история.

Вече 8 години разказваме българската история по достоверен и увлекателен начин. Обеднихме стотици хиляди последователи в нашите образователни платформи и канали, които четат, гледат и дискутират съдържанието ни.

Включи се в дейността ни, като станеш наш благодател.

Нека заедно разкрием богатството на родното минало!

Подкрепи ни в Patreon

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Българските архитекти между двете световни войни
4.4 от общо 7 глас(а)
Теодор Караколев
Теодор Караколев е журналист и историк на изкуството, учи „Изкуствознание“ в Нов български университет. Тесните му интереси са история на българското изкуство от 20-те и 30-те на XX век. Съпредседател и съосновател на фондация „Български архитектурен модернизъм“, която се занимава с изследване и популяризиране на българското изкуство и архитектура.

1 коментар

  1. Адмирации за статията! Харесва ми,че е написана с достъпен език, който се разбира и от не архитекти. Смятам, че ще бъде още по-завършена ако добавите снимки или чертежи на част от сградите, които се споменават в текста.

Отговор